• Advertisement

Скитане с кола из Европа

ИД на статията: 154
Написано от: Mr.Bombastic
Написано на: 13 Май 2016, 23:23:21
Статията е разгледана 14204 пъти
Външен линк към тази статия:
http://zaedno.eu/forums/kb.php?a=154

Тръгнах от София като вече много видял и препатил пътешественик. Моите приятели излизаха за първи път с кола от България и така можех да гледам на пътуването и през техните очи, да забележа детайли, които вече не ми правят впечатление. При предишното ми пътуване през Югославия избрах "царския път" (Пирот-Белград-Суботица). Веднага след границата ме спряха и глобиха за превишена скорост. Не стана и дума за "уговорки", само дето беше неделя, а аз нямах динари и трябваше да обикалям околните градчета, за да обменя валута от някой таксиметров шофьор. Затова на връщане от първото си пътуване избрах много завъртян маршрут. Този път гордо заразказвах на приятелите си как ще се измъкнем от засадите на югополицията. Пътят, който открих, минава през Видин, върви до югославската граница с Румъния, при Дета влиза в Румъния и оттам - в белия свят, т.е. в Унгария. Пътят към Видин беше толкова лош, че на няколко пъти помислихме, че сме се объркали - няма начин това да е първокласен международен път. Особено прохода Петрохан на много места просто няма асфалт и преминаването му е ужасно преживяване. Стигнахме Видин, влязохме в Югославия през Връшка чука и се загубихме. Не е никак приятно да пътуваш през нощта през третокласни сръбски пътища и да не знаеш накъде отиваш. Картата не помага много, защото пътни знаци почти няма. Няма и кого да попиташ по това време. Все пак, успяхме да стигнем невредими и без инциденти границата и със зората влязохме в Румъния. Пътят е вече много добър, Тимишоара ни смайва с много и красиви студентки по улиците и като чели по-европейски вид от София например. След час сме в Бекешчаба, Унгария. Следвал съм там Унгарска филология и се чувствам като у дома си. Всеки човек, дори и най-мърлявия, се чувства добре на чисто. Остава въпросът защо тогава си хвърля отпадъците през прозореца.

Митничарите не се трогват особено от моя унгарски и ни задържат за 20-на минути, но ние сме без притеснения, нито ще работим там, нито пренасяме нещо забранено. Макар и недоспали от нощния преход през Югославия, хубавият път и гледките отстрани ни събуждат, а вниманието, с което следим къде (не) се влиза в магистралата ни мобилизират допълнително. Колата ни не е бърза и затова няма смисъл да влизаме в магистралата. Освен това съм противник на пътуването по магистрали, защото те отдалечават от земята и пътуването се превръща в брутално превозване и състезание. Будапеща е прекрасен град – едновременно административна и бизнес-столица и туристически център. Само дето след 19 ч. няма къде да обмените пари. Странно е как в някои малки отношения София и България се оказват по-удобни от градове и държави, които иначе са много напред. 4 часа обикалях из нощните улици на Будапеща, запознах се с патрулиращите полицаи, влязох в хотели, дори клошарите вече ме знаеха, а още нямах форинти за бензин. Намерих в един хотел, на приличен курс.

Пътят от Будапеща до Австрия е най-хубавият, по който съм карал. Продължението му на австрийска земя е много по-неравно. Заради обикалянето из Будапеща пристигаме във Виена късно през нощта и се загубваме– този път май заради многото табели! Но няма нищо по-приятно от това да се загубиш нощем във Виена. Красиви сгради, витрини и крайдунавски парапети се редуват като в сън пред очите ти. Нямаше никакво движение, никакви полицаи и се носехме с висока скорост, така че разгледахме ако не целия град, поне центъра. Следващия път ще го направя пак – уж без да искам! Границата с Германия е символична – ето една мечта на Хитлер, която демокрацията реализира по-добре и с по-малко жертви. Проспивам пътя почти до Хановер и решавам за себе си, че хубавото пътешествие трябва да включва и хубаво спане. Геройските усилия да поспиш на задната седалка или да караш недоспал развалят преживяването. На връщане щом ми се приспи, спирам в първия мотел и срещу 20-на евро получавам стая с баня и легло, както и възможността да погледам живота още по-отблизо. Така правя в Словакия и после в мотел „Боздуган” в Сърбия, където всичко е с войнствени имена, като например „Србобран”. Тия сърби вечно някой ги напада и все трябва да се бранят и да воюват.

Но още сме в Германия. Изложението CEBIT в Хановер е огромен форум с десетки хиляди посетители и участници. Нашето откритие е, че има спасение от високите цени за подслон и то се крие във верига за студентски туризъм, където понякога плащахме по-малко от 10 евро на нощ в чудесни, чисти общежития. Няма възрастови ограничения. Тази верига има обекти и в други страни. Цената включва и закуска, гости се приемат денонощно. Струва ми се максимално добро решение за хора със скромен бюджет, които въпреки това искат да пообиколят и да видят свят. Ни в клин, ни в ръкав, сещам се за документите

Тръгвайки от България трябва да помислите само за пари и за Зелена карта. Можете да си я купите навсякъде по пътя до границата. Друг въпрос е защо ни е по дяволите тази зелена карта – струва минимум 70-80 евро и важи за 15 дни. Има и по-дългосрочни, но цените са солени. Заради този каприз – на местните застрахователи или на някой друг ние, българите, не можем да се разхождаме до Солун или Охрид с колите си, когато ни скимне. България е малка, човек има нужда да прекрачи границата, и то ей-така, без предварителна организация, примерно в петък вечер, прибирайки се от работа. Освен Зелената карта, нищо по-специално: международен паспорт (долу Шенген) и талон на колата. Ако е фирмена, трябва да си напишете едно формално командировъчно и да го оставите на митничарите. Околните митничари – имал съм работа със сърби, румънци и гърци, са недружелюбни или в най-добрия случай мързеливи. По-мързеливи и недружелюбни от тях са само българските митничари, същото важи и за пътните полицаи. Състоянието на българските гранични пунктове е трагично, освен ако през последните 6 месеца не са ги ремонтирали. Мизерията там отблъсква не само чужденците, но и на нас не ни се прибира в родната ни страна, като спрем пред ръждясалата бариера, наредим се на опашката и с надежда следим накъде ще се насочи огромният търбух на някой ориенталец в униформа на българската митническа служба – към нас или на карти с колегите. Ако на тези хора някой не им НАРЕДИ да се усмихват, да казват „Добър ден”, „Моля”, „Благодаря” и „Довиждане”, няма как да се преодолее бездната от първите им не 7, ами 27 години.

И пак да се върнем в Германия. По пътищата там виждаш какво означава една икономика да работи. За мен вече това значи да има камиони по пътищата. Много камиони, непрекъсната колона, по всяко време на денонощието. Ежедневен, напрегнат ритъм в дясното платно на магистралата. Голяма част от тези много камиони превозва коли – нови коли, пътуващи към новите си собственици. Когато се върнеш в България, колите някакси са остарели, вехти и много малко. Пътищата са празни като градински алеи, камионите са екзотика. В работещите икономики има камиони.

Приятелите ми си купуват кола от Германия, след много търсене и неочаквано високи цени на предлаганото. Уредените държави се грижат за теб. Големи и светещи пътни знаци. Ако има ремонт на пътя, той е така сигнализиран, че трябва да си самоубиец, за да влезеш с прекалено висока скорост, а пък да стъпиш в макадам или в дупка, дори да искаш не може – те са оградени отвсякъде. В неуредените държави човек е оставен сам на себе си и на късмета си. Мразя това непрекъснато напрягане – да очакваш всяка секунда дупка или издатина на пътя да те пребият или поне да подхвърлят колата. И обожавам спокойствието, с което човек кара на запад от Югославия или на юг от Кулата: знаеш, че някой се грижи и сякаш отговаря с главата си неравностите да са сигнализирани и оградени.

В Чехия се опитват да ме измамят с обменния курс още на границата. Същото и с цената на бензина – използват, докато не си ориентиран и ти продават на завишени цени. По границите работят едни и същи шмекери. Съветът ми е да се минат няколко бензиностанции и обменни бюра, докато разбереш какъв е курсът и цените. Много е интересно това преминаване в различни валутни и ценови територии. Започваш да се чувстваш космополит, когато изпиеш кафе или сок на абсолютно непозната цена, с непознат етикет, от магазин, където стоките са вече на чешки или на унгарски и нравите са други и погледите също. В същото време, прекрасно бързо научаваш могъщата сила на усмивката, хората винаги имат вътрешна стая, където трудно те допускат, но поне можеш да надникнеш и виждаш – искат здраве, имат си някаква лична драма, трябва само да ги почешеш както трябва и ще те приемат малко по-близо. Не мога да разбера тези, които не успяват да се интегрират в чужда държава. Дори и езикът не е проблем, а само доброжеланието.

Пак в Чехия виждам в 7 ч. сутринта момиченце на не повече от 13 да стои пред публичен дом, оскъдно облечено. Доста мизерни пейзажи, доста мизерна Прага... без Старе место. Приказно място. Там бих прекарал години, без да се страхувам, че губя времето си. Там хората наистина, а не като туристическа атракция си ходят в истински стари кръчми, по истински стари калдъръми и павета, покрай приказно красиви сгради, сградки, вътрешни дворове... всичко в Старе место е красиво! Човек върви във времето, намира се някъде между 17-ти и 21-ви век, в зависимост пред коя витрина или фасада е застанал. Иначе калпави улици, прашен град, щом излезеш от Старе место. Магистралата към Словакия е като между София и Пловдив. Представете си, че изведнъж в полето някой сложи постройка и изтъпани надпис „Граничен пункт”. Толкова е нелепо! И някакви словашки митничари, които се взимат на сериозно и проверяват ли те проверяват! А чешките (дори не помня дали ги имаше) стоят там по задължение и се усмихват с неудобство. Глупостта няма граница и първата й работа е да започне да маркира граници и да слага по тях сърдити митничари.

Някъде там изживях звезден миг: минавам покрай табела, на която пише „Виена 50 км.” И си задавам ленив въпрос „Дали да не отскоча до Виена за едно кафе...” Почувствах се прекрасно, вече нямаше значение дали ще ходя или не, щом можех да си го позволя без усилие. Унгария отново ме приема като майка, тя винаги се е грижила за мен – още когато като студент пътувах на стоп или във влака без билет. Унгария е добросърдечна, такива са и унгарците. Външно хладни, бързо се уморяват да бъдат любезни, ако прекалиш в магазина или в заведението. Но ако им станеш приятел... или просто пийни от Токайското: само хубав народ може да направи това приказно вино!

Орлин Бориславов
Септември 2004

Източник: Dnevnik.bg
Статията е последно редактирана от Mr.Bombastic на 13 Май 2016, 23:23:41


Кой е на линия

Регистрирани потребители: 4i4o, Baidu [Spider], Bing [Bot], Exabot [Bot], Google [Bot], Google Adsense [Bot], Majestic-12 [Bot], rikiking, stefandim, Yahoo [Bot], мдн

Автор Абонирай се за автора
Аватар
Mr.Bombastic
Администратор
Администратор
 
Статии: 30
Регистриран на: 12 Февруари 2004, 01:00:00
Местоположение: Германия
Гласувай

Статията е оценена с 3
0 добавени гласа.
Търси в статии

Заявки за статии
Няма заявки за статии.
Виж всички
Сходни статии
Не са намерени сходни статии.
Модераторски панел ]
  • Advertisement