• Advertisement

(Не)забравимо-актуално

Еми за тва, онова и т.н. Тука може да пише всеки по всички теми, които го вълнуват.

(Не)забравимо-актуално

Мнениеот velingrad » 13 Август 2009, 12:37:41

Целта на тази Тема, ще разбере заинтересуваният, ако си направи труда, да прочете изцяло следващият текст.
-----------------------------------------------------------



Първи ноември – ден на народните будители. Тоя път го отпразнувах в Пловдив, града на хризантемите. Минавам през градината „Цар Симеон“, толкоз красива в своите есенни багри, и спирам пред главния вход. Отсам и оттатък, по двата тротоара на улицата, стои изправено гражданството и между тия два бряга от хора тече потокът на бъдещето: преминават една след друга стройните редици на манифестиращата младеж с лица, озарени от въодушевление и слънце. Знамена и песни. Хубави момичета, дваж по-хубави момчета носят портретите на народните будители, обвити с венци от хризантеми, и когато някои от редиците забавят своя ход, редиците подире им маршируват на място, за да тръгнат след това още по-бодро, още по-леко. Възхитителни деца! Небето над нас е толкоз синьо, колкото не съм го виждал никога в живота си и аз съм очарован: и от светлото есенно утро, и от тия ненагледни млади хора! Искам да извикам от възторг, но не смея, защото наоколо ми са всички страшно сериозни и ще ме помислят за луд. Потокът на бъдещето, ликуващ, носен от тръпката на младостта, тече между равнодушие отляво, равнодушие отдясно – сякаш между брегове от мъртви хора.

И не е тъй само в града на хризантемите, а навсякъде у нас в подобни случаи. Всички сме страшно сериозни, неспособни да освободим поне за миг съзнанието си от неговото делнично съдържание – да се отдадем на въодушевление.

Погледнете на влюбените в България – на ония млади хора, обхванати от най-святото чувство под слънцето, на които е слънце в душите – колко са скучни те! Скучни както никъде другаде! Основна черта на нашите влюбени е да крият влюбеността си, да не я издават пред околните, да се държат тъй, като че ли любовта е престъпление. Разбира се, това държание има своите корени в едно особено провинциално възпитание, завещано от дядо и баба, за което любовта е нещо като неизбежно зло, а нейното старателно криене – признак на голямо целомъдрие, но то се дължи във висока степен и на неспособността на днешния българин за въодушевление. Един чужденец, който живее отдавна в България, ми каза веднъж: „Сякаш сте страна без влюбени.“

В тая „страна без влюбени“ браковете се сключват – повече отколкото другаде – по чисто практически съображения: не като лудост на сърцето, а като акт на хладна пресметливост. Особено пресметлива е жената. Тия хубави момичета в градовете, с начервени устни и тъмни сенки под очите, от погледа на които гори несдържана страст, са всъщност много сдържани същества.

Макар охотно да флиртуват, а някои дори да водят лекомислен живот, те мъчно се влюбват – не са способни на безогледна, самоотвержена обич. Всяко от тях мечтае за богат мъж и намери ли го, обръща най-безцеремонно гръб на тогова, комуто се е клело до вчера във „вярност до гроб“. Първият поглед, който хвърля в разгърнатия вестник, се спира на обявите за годежи и венчавки, защото цялото му същество е обсебено от желанието за встъпване в брак. Някога това мило създание се увличаше най-лесно по офицерите, но не толкоз поради тяхната мъжествена външност, колкото поради тяхното положение – защото офицерите бяха поставени по-добре в материално отношение; обаче тутакси след войните те изгубиха много от своята притегателна сила, защото като всички чиновници получаваха и те по-малки заплати. „Офицерите вече не са на мода.“ Стана на мода търговецът, а сега не е на мода и той, понеже поради стопанската криза не представя предишния обект за изгоден брак.

Навсякъде в Европа военните авиатори са едни от най-интересните мъже за жените. Прави ги интересни тяхната пълна с опасности професия, която изисква много мъжество – тъкмо онова качество, което е привличало открай време най-силно жената. Някога, през първите години след войната, и у нас военните авиатори бяха едни от най-интересните мъже за жените, макар да получаваха и те, както офицерите изобщо, малки заплати; тутакси след като се изжениха, престанаха да занимават въображението на хубавите момичета с начервени устни и тъмни сенки под очите. „Орлите от Божурище“, както ги наричаха, изгубиха своето обаяние, защото не бяха повече обект за встъпване в брак. А не ви ли е правило впечатление, че нашите актьори са женени почти всички за актриси? Хубавите момичета ръкопляскат охотно на хубавите актьори, привлича ги романтиката в техния живот, преживяват увлечения по чадата на Мелпомена, но избягват да свързват живота си с тях, защото брак с актьор е неизгоден по много причини. Само един наш актьор беше женен за богата жена – и тя не беше българка. А на запад има толкоз много актьори, женени за богати жени – за жени без хладната пресметливост на днешната българка.

Тази хладна пресметливост при встъпването в брак е черта характерна – макар и далеч не в такава висока степен – и за момичето от селото. И за него нивите, воловете и овцете на избраника са важно съображение при извършването на брачната стъпка.

Да се женят не по влечение, а по чисто практически подбуди, могат само хора, лишени от дълбочина на емоционалния живот. И каквито сме в най-значителния акт, който извършва човек в живота си – встъпването в брак, – такива сме и във всекидневния си живот. Дружбите си сключваме със същата хладна пресметливост, с която се женим. Сърдечност в приятелските отношения, непочиваща върху никаква заинтересованост, може да се наблюдава – и в градове, и в села – току-речи само при младите хора. Възрастните другаруват с тогова или оногова не защото ги движат приятелски чувства, а защото този или онзи им е потребен или може да им потрябва. Поддържат се другарски връзки с престорена любезност, без в сърцата да има помен от обич, а често дори и със сърца, преизпълнени с омраза. Най-често „приятелите“ у нас са „политически“, а този атрибут е сам по себе си достатъчно указание за неискреността на приятелството, като се има предвид колко зловонно е, поне през последните десетилетия, всичко „политическо“ у нас. И наистина „политическите приятели“, след като са се събирали години наред на прасенце печено или пуйка с кисело зеле, след като са си пращали на именни дни дамаджани с вино, луканки и пастърми или след като са били любезни един към друг и без тия веществени прояви на „политическо приятелство“, в един хубав ден, обикновено при установяване на изборни листи, се скарват люто, за да дадат доказателство, че всъщност приятелството им е било не „политическо“, а „политично“, в онова по-друго значение на тази дума като синоним на „тънко“ и „хитро“. Много сме политични в приятелството си! „Другарувах“, каже, „цяла година и с двамата и що политика съм им правил, докато ми станат поръчители.“

Нека не ми се възразява, че казаното дотук за любовта, брака и приятелството може да се отнесе и до други народи. То се знае, че може, но има и народи, до които не може – поне не в такава висока степен, както до нашия.

Доколко сме обеднели в емоционалния си живот, доколко сме неспособни за въодушевление, се вижда и от обстоятелството, че култът на личността ни е напълно чужд. През своето самостоятелно съществуване от Освобождението насам българинът не възвеличи нито една политическа личност до степента на всенародна почит, нещо повече: изби със сурова свирепост най-видните си политически дейци. Със същата свирепост избиха и македонците редица водачи на своето освободително движение. През трите войни, Сръбско-българска, Балканска и Световна, не един и двама офицери и войници проявиха нечувано юначество, но всички те останаха безименни, макар имената им да се знаят. За кого от тях се пеят песни? Забравихме ги, като че ли не са били – като че ли не е имало Чаталджа и Одрин, Черна и Беласица и още много други вихрушки на смъртта – и светли чела, които са ги посрещали с безстрашие.

2

Емоционалното обедняване на българина е по-голямо в градовете, отколкото в селата – по-голямо в София, отколкото в другите ни градове. Тъкмо в столицата ни, която е издигната на най-висок културен уровен, животът на българина е най-беден откъм емоционални прояви. Преди всичко тук отношенията между хората са лишени в много по-висока степен от близост, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори млади хора, другарували неразделно в родното си градче, споделяли години подред и радости, и скърби, тук неусетно се отчуждават, а завържат ли нови дружби, те нямат сърдечността на ония в провинцията. В София младежът, дошъл да следва в университета, изгубва в някакви четири години много от способността си да бъде близък другар и затова, когато се завърне в селото или града, отгдето е дошъл, забелязва с известно учудване, че връстниците му продължават да водят все същия другарски живот, който е водил и той по-рано. В столицата ни хората живеят, изобщо взето, чужди един на друг; дори когато се смятат за близки приятели, в отношенията им липсва нерв.

Едно от най-ценните качества на българина, неговото гостоприемство, е в София рядка добродетел: гостът, който идва в дома на софиянеца между 12 и 2 часа, бива поканвай обикновено в приемната, за да почака, докато се свърши обядът в кухнята, а не, както е обикновено в провинцията – на трапезата. Богати хора, които могат да се отсрамят пред госта, пълнят вестниците с обяви, че няма да приемат за именния си ден, и после бягат с автомобилите си в Чамкория, за да не би, въпреки обявите, някой да ги посети; приемат ли обаче – правят го от „кумова срама“ или за да поддържат връзките си с хора, които могат да им бъдат полезни. А не е тъй в провинцията – там приемат обикновено защото им е драго да имат гости.

И в провинцията златната мъдрост на дедите ни, че съседът бил по-близък и от роднина, често се забравя, но в София добросъседски отношения почти не съществуват. А обитателите на разните кооперативни и съпритежателски домове се гледат като обидени по стълбите, поздрав не си разменят и достатъчен е един малък повод, за да се скарат. (Поради лошите отношения на хората в тия домове мнозина продават апартаментите си.) Никъде в България хората не живеят тъй настръхнали един срещу друг както в София.

Софиянецът живее и по-невесело, отколкото българинът в провинцията. Момичетата тук не пеят, освен ако някой не им е пуснал бръмбара в главата, че от тях „може да излезе хористка или дори оперна певица“; по улиците рядко ще срещнете усмихнато лице, рядко ще чуете някой да се смее, а таблата – тая толкоз българска игра, се играе без ония весели закачки, които я съпровождат в провинцията.

Не подлежи на никакво съмнение, че в София българинът е много по-беден в емоционалния си живот, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори в големите европейски градове, да речем в немските, емоционалното обедняване не е тъй очебиещо. Там хората имат по-малък кръг от познати, но в тоя по-малък кръг от познати дружбата и гостоприемството са по-сърдечни. На Коледа и последният бедняк ще направи на приятеля си някой малък подарък, а що се отнася до песните и веселието – за тях можете да имате представа, ако сте били например през Oktoberfest в Мюнхен: пеят и се веселят дори и хора бедни, на които не им е до песни и веселие.

Софиянецът възприе още през първите години след Освобождението западния обичай да си прави „коледно дърво“, но не и останалото, което съпровожда този обичай – правенето на подаръци. Toвa вече струва повече пари, а да харчи повече пари за чужди хора, той не ще – дори и когато е много богат. В своята отчужденост към хората софиянецът не е готов да похарчи нито лев за другиго, макар за себе си да не скъпи твърде парата: касае ли се за хората, той е по габровец и от най-стиснатия габровец. А съществуват ли в София Stammtische, разпространени на запад и в други страни, не само в Германия? И този обичай, свидетелстващ за стремеж към поддържане на приятелските връзки, не е усвоен в София, макар да има толкоз много софиянци, живели или пътували в чужбина, на които да е добре известен, и макар в един-два ресторанта вече доста отдавна е даден примерът за него.

Защо провинциалистът, след като дойде да живее в столицата, в тоя град от преселници, става друг? В провинцията с право се казва, че в София животът променял хората, но нека добавим: това, което ги променя, не са само по-тежките условия на съществуване, защото точно такива условия, дори много по-тежки има и другаде в България и при все това там хората не са като софиянци. Променя ги главно по-европеизираният живот в София, оня дух на груб практицизъм, който завладява все повече западните народи (за да дава основание на мислители като Освалд Шпенглер да твърдят, че културата на Запада залязва) и който прониква и у нас, особено в столицата, гдето извършва опустошения в душите, много по-големи, отколкото в душите на западните народи. В София съзнанието на българина бива обсебено в много по-висока степен от стремежа към материални блага, отколкото гдето и да било в провинцията, и в това обсебване то обеднява бързо в емоционално отношение.

Софиянецът от провинцията е чужд на живота в София. Нищо, че той свиква лесно с него и не желае да се върне отново в провинцията. Той е израснал в една друга действителност, оформил се е в нея като интелектуално и емоционално същество и това обстоятелство му пречи да се приобщи напълно към столичната действителност. Тъкмо тази отчужденост спомага немалко за неговото емоционално обедняване. Свикнал да встъпва в душевни реакции с действителността, в която е отраснал, много от формите на новата действителност в столицата не се отекват в емоционалното му същество – пред тях неговата селска или полуградска душа остава безучастна, за да се атрофира постепенно поради липса на импулси за движение.

Но и в провинцията хората са изгубили също много от предишната сърдечност в дружбата, от предишното гостоприемство, от предишната веселост и живеят емоционален живот, по-беден от тоя на дедите ни. И по отношение на тях обаче важи обяснението, което дадохме във връзка с хората в столицата, защото и в провинцията условията за съществуване са станали по-тежки – защото и там животът е значително европеизиран и обсебен от духа на грубия западен практицизъм – защото и там на действителността се налагат постоянно нови форми, с които емоционалното същество на селянина или полугражданина не е организирано на млади години.

Това емоционално обедняване вследствие на европеизирането се наблюдава и в литературата ни. Ще се спрем само на литературата ни в двете десетилетия преди Балканската война, защото европеизирането й става едва тогава по-осезателно. Тъкмо през времето на изтънчения естетизъм, когато съгласно заветите на френския символизъм като главна задача на поетичното творчество се смяташе внушението на чувства и настроения от „по-висок разред“, за които няма думи в езика и които могат да бъдат загатнати само чрез символи, нашата лирика и белетристика са доста бедни в емоционално отношение. Като изключим П.К.Яворов, Т.Траянов и Д.Дебелянов, такива чувства и настроения „от по-висок разред“ липсват в поезията на нашия символизъм. Вместо тях обаче имаме друго – лъжа! Докато писателите от поколението на Иван Вазов пишат за онова, което действително ги боли, писателитe oт времето на изтънчения естетизъм плачат над въображаеми мъртъвци. В желанието си да бъдат истински символисти като техните учители във Франция, Германия и Русия, те се настройват изкуствено според изискванията на символизма. Това жалко подражателство опропасти няколко наистина даровити писатели, защото емоционален живот не се създава изкуствено – защото изкуствените настроения лишиха душите им от възможността и за естествените, на които бяха способни. Литературността е най-големият недостатък на литературата ни от онова време.

Театралното ни изкуство през въпросните две десетилетия е също бедно в емоционално отношение, и то пак поради непреодолимото желание на актьори и ръководни фактори театърът ни да бъде непременно един европейски театър par excellence. Имахме наистина няколко даровити и културни актьори като Сава Огнянов и други, които можеха да бъдат служители на тази воля за европеизиране, но с една, две и три лястовици пролет не идва. Повечето от актьорите ни нямаха нужното дарование, а още по-малко нужната култура – удариха го прочее на подражателство: на мъртва игра, която не иде от сърцето, а от някой образец – на мъртва игра, в която няма творчество, а имитиране – на мъртва игра, която убива способността за

Константин Гълъбов

Българска мисъл, 9, 1934, № 1, 29–40; № 2, 109–119.
-----------------------------------------

Поклон читателю- успя. А сега помисли, колко се е изменил българина, последните 75 години.
Ако не харесваш нещо, промени го. Ако не можеш, промени отношението си. Не мрънкай.
На народите с къса памет,
преходите им са много дълги!
Аватар
velingrad
Доживотен
Доживотен
 
Мнения: 7590
Снимки: 392
Регистриран на: 23 Април 2005, 00:00:00
Местоположение: Das Dorf am Düssel
Благодарил: 659 пъти
Благодарено: 712 пъти

Re: (Не)забравимо-актуално

Мнениеот ivo75 » 7 Ноември 2018, 08:12:16

Колко да сме се "развили" за тези близо 90 год.? От върли бранници, през пламенни комсомолци, до какво точно? Фоби или фили? Как мислите, кое надделява?
baconsutan написа:....Завистта ражда злобата.
или обратното....
РПУ на МВР търси рокери за работа в цигански квартали! :mrgreen:
Аватар
ivo75
Писач без спирка
Писач без спирка
 
Мнения: 2097
Снимки: 0
Регистриран на: 15 Февруари 2007, 01:00:00
Местоположение: D
Благодарил: 10 пъти
Благодарено: 191 пъти


Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 44 госта

  • Advertisement