Грънчарство

[seli]

То е един от най-старите художествени занаяти в българските земи. Той наследява традициите на старата тракийска керамика, провинциалната късноримска, градищна славянска и българска керамика. Важен момент в неговото историческо развитие е преславската декоративна керамика от края на ІХ и началото на Х в. Тя е забележителна като техника и художествен стил и се нарежда между най-добрите средновековни керамични образци.

В първите векове на турското робство производството на художествена керамика замира, тъй като тя губи основа за приложение в българските среди. Запазва широкото си приложение само обикновеното грънчарство, което задоволява ежедневните битови нужди на българското население. В връзка с тези нужди производството на съдове за вода, за приготвяне и съхраняване на храна и хранителни продукти. През време на Възраждането грънчарството се съживява. Тогава възникват и редица грънчарски центрове, като Боженци, Ресен, Враца и др. Съвременната керамика, развита на друга производствена основа, намира приложение в съвременния бит. Съвременните майстори-занаятчии възраждат някои от традиционните художествени керамични форми.

Бусинци– Трънската столица на грънчарството

Село Бусинци се намира на 8 км от градчето Трън , северозападно от столицата София , почти до западната граница на България . Славата му е свързана с многовековната местна традиция на народната Бусинска керамика.



От София до Бусинци може да се стигне за час-два. Пътят се вие между невисоки планински хребети. А успоредно с шосето между хълмовете криволичи малката, но доста буйна река Ерма. Внушителни скални "стени" се издигат високо над реката и образуват живописно ждрело между хълмовете. Така че една кратка спирка по пътя и разходка из ждрелото само по себе си е откритие.

След пореден завой на пътя се открива и самото Бусинци - разстлано върху полегат планински склон. Още преди да се навлезе сред съвременните къщи, има една семпла едноетажна постройка. Но си личи, че е с дълга история. Сградата е построена в началото на ХХ век за първото българско училище по керамика. Вътре са запазени старинни керамични пещи, но в едно от помещенията работи модерна електрическа пещ. Някогашното училище за майстори-грънчари днес се преражда в малък цех за сувенирни керамични съдове по традиционни модели - стомни, бърдучета, паници...



В цеха може да се види традиционното грънчарско колело, върху което от топка глина се източват съдове с различни форми. Грънчарството е било основният поминък на местните мъже векове наред. Около селото има богати залежи на различни видове глина, чието смесване била една от тайните на местните майстори. Те умеели да правят съдове, които издават звънливи звуци, когато се чукне по тях. Образци на традиционната Бусинска керамика могат да се видят в музея малко по-навътре в селото.

Характерните цветове за бусинската керамика са жълтият, зеленият и виненочервен - т.нар. есенна гама. Навремето бусинските майстори са използвали за оцветяването местни руди и растения. Всеки майстор е имал свои рецепти за багрене, смесване на глината и за изработката на съдовете. Тук можете да видите типичните бусински “оканич `ета - малки стомни за вино и ракия, украсени с пластични фигурки. Носели ги, когато отиват да канят (да `окат) кума и други гости на сватби и празненства. Някога майсторите са изработвали над 100 вида трапезни съдове от глина.

В музея могат да се видят съдове, изработени още през ХІХ век, и да се проследи как местната грънчарска традиция се развива чак до съвременното изкуството на художници-керамици. Сградата на музея е построена през 1982 г. и редом с изложбените зали има работни ателиета и малка хотелска част. Затова тук през последните години се провеждат национални и международни пленери на художници-керамици, които се вдъхновяват от старинните бусински традиции и ги развиват в съвременно изкуство.

Друга от забележителностите на Бусинци е старинна едноетажна къща, чиято фасада привлича погледа отдалеч с пъстри керамични чинии, окачени една до друга на стената. А до тях - малка табела, че къщата е паметник на културата. Необичайни арки от дървени греди покриват входната веранда на иначе традиционната къща. Интересна е историята на тази къща. Тя била построена от потомствен грънчар, който бил толкова прочут, че го поканили да покаже своето изкуство на първото българско промишлено-земеделско изложение, което се състояло в далечната 1892 г. в град Пловдив . Но вместо съдове, той изработил "колекция" от глинени човешки фигури. Те предизвикали такъв интерес, че били откупени за значителна по онова време сума - 600 златни наполеона. С тях той построил тази къща в селото. Неговите трима синове наследили къщата заедно със занаята на баща си. Най-малкият от тях - Петър Гигов - си спечелва световна слава със своето майсторство. Изработени от него традиционни бусински съдове днес притежават световни музеи като Лувъра и Музея за човека в Париж, Бритиш мюзиъм, Световният музей на керамиката в Италия, музеи в Япония, САЩ, Русия, Нова Зеландия, Индия. Ценители от цял свят посещавали селото, за да погледат майстора, който продължавал да работи почти до последните си дни през 1991 г. В дома си имал събрана и огромна колекция от старинни бусински съдове, които издирвал и дори понякога сам възстановявал от намерени късчета. Сега потомците на Петър Гигов планират да създадат в родната му къща школа за изучаване на бусинските грънчарски традиции. Други местни жители са построили и първия малък хотел в селцето. Красивата природа и спокойната атмосфера допълват шансовете на село Бусинци да се развие като притегателно средище за туризъм и отдих.



Близки туристически обекти:

- Град Трън

- Ждрело на р. Ерма – село Ломница – Трънска екопътека

- Хижа "Ерма"

- Скален параклис "Св. Петка"

- Село Студени извор – къща на д-р Стамен Григоров, музей на киселото мляко

- Перник – Дворец на културата, Драматичен театър „Боян Дановски”, Регионален исторически музей, Минен музей, средновековна крепост „Кракра”, антично светилище до кв. Даскалово

[seli]

Потомствен грънчар пази традицията жива

Три поколения майстори стоят зад гърба на Георги Гечев - един от малкото все още работещи занаятчии в България



Георги Гечев е грънчар. Колкото и странно да звучи това на съвременния българин, той все още поддържа живота на своя занаят, професия или може би изкуство. При това с големи усилия - нашенецът няма пари за грънци, когато оцеляването е основна грижа и цел. Нишката на грънчарството се губи далеч в историята на рода Гечеви. В спомените си Георги се връща само до своя прадядо, но по-вероятно е семейната традиция да е много, много по-стара. И прадядото Минко, и дядото Гечо, и бащата Стойко се занимавали с едно - да превръщат меката и безформена глина в красиви и полезни предмети. Макар да няма свои деца, Георги няма да остави майсторлъка да умре. Уменията си той предава на своята ученичка - 32-годишната педагожка Магдалена Нейчева.
----
Трудно се стига до схлупеното грънчарско ателие на Георги. Майсторът помещава творбите си в мазето на стара двуетажна къща с черна ограда и старовремски фенер в двора и за да го известите за присъствието си, просто трябва да замерите пропуканото прозорче на мазето с малко камъче.
Минавайки през дълъг коридор, най-сетне ще се намерите в тясното, схлупено ателие на майстора грънчар, където всичко говори за занаята на домакина. Стените са изпръскани с глина, по плотовете съхнат и чакат да минат през голяма пещ десетина глинени съда - предимно вази. На почетно място в центъра на малката стаичка се мъдри гордо висока тумбеста ваза,

поръчана на Георги чак от Швейцария

Майсторът е особено горд с това свое творение, защото малко грънчари можели да ваят толкова големи съдове. Изисква се специална техника и много внимание. Друга гордост на Гечев са специалните вази с дълго гърло и сплеснато дъно, които се правят със специален дунапренен диск. Той подпира гърлото и не му позволява да потъне в меката глина. Това е една от малкото професионални тайни на майстора грънчар. Георги дори е изобретил собствена технология, чрез която съдовете излизат от пещта като напукани. Този специален ефект се постига чрез телени нишки, които обвиват съда още преди да бъде изпечен.
Нововъведенията не са нещо ново за рода грънчари. Всеки добър майстор си изработва свой почерк, като въвежда някаква нова техника, обяснява Георги. Той не знае почти нищо за своя прадядо - родоначалника на грънчарския клан. Дядо Минко имал 5 или 6 деца, всичките момчета и всичките станали грънчари. Семейството произлиза от троянското село Терзийско, където грънчарството е основен поминък. "Селото беше от около 600 къщи и само в 7-8 нямаше грънчари", спомня си Георги. Сега селото, което се намира близо до Троянския манастир, е запустяло и обезлюдено. А занаятът, доколкото все още го има, е пренесен в големите градове.
Георги обаче си спомня как в детството си постоянно се въртял в работилницата на дядо си Гечо. Детето наблюдавало с любопитство как майсторът задвижвал с крак старото крачно колело, а изпод ръцете му излизали стомни, вази, халби, чаши и всякакви други причудливи съдове. Когато дядото свършел работата си, внукът се качвал на колелото и започвал да си играе. Така още преди да започне училище, Георги вече можел да прави панички и малки вази.

Дядо Гечо успял да обучи повече от 40 майстори грънчари

Той имал три деца, от които само бащата на Георги - Стойко, избрал грънчарството за своя професия. Преди около половин век той се преселил в София и си направил ателие в едно бомбено скривалище близо до старата зоологическа градина. От играта Георги постепенно се насочил към грънчарството сериозно и започнал да работи заедно с баща си. Докато учел в гимназията, грънчарското ателие често ставало обект на щурм от страна на веселящи се ученици. Георги трябвало да гледа пещта докъм 4 ч. през нощта, но междувременно спретвал страхотни купони.
Баща му бил сериозен критик - оглеждал работата на младежа, посочвал му грешките, но го оставял сам да се учи. "Майстор се става с много работа, с много практика", твърди Георги Гечев. Сега той е на 51 години, по-голямата част от които са отдадени на глината.
През 1973 г. Георги се нанася в мазето на ул. "Феликс Каниц" 18, където си прави ателие. Оттогава досега там се раждат неговите грънчарски творения.
Докато разговаряме, в ателието влиза и Маги - младата ученичка на майстора. След четири месеца обучение при него тя все още се надява да направи грънчарството своя професия. Въпреки че по образование е педагожка, Маги не е работила и ден по специалността си. Вътрешна необходимост, някакво постоянно влечение към този тип изкуство обаче я отвежда при Георги. "Винаги съм искала да се занимавам с грънчарство, но изпитите и изискванията в Художествената академия почти ме бяха отказали", разказва с готовност Маги. Разбрала от приятелка за ателието на Георги, преди четири месеца тя започнала чиракуването си.
Отначало човек просто пробва какво може да излезе.

Доста по-късно глината започва да го слуша,

посвещава ни майсторът. Докато говорим, той се заема да ни демонстрира как точно става това. Като начало Георги вади твърдата тъмносива маса и започва да я меси с тънките си, но жилави ръце. Чудно е откъде този дребен и слаб човек вади такава сила, че да замесва 20-30 килограма глина ежедневно. "Аз съм готов хлебар. Само да ми направят сместа и мога да замеся хляб или козунак за чудо и приказ", хвали се през смях майсторът грънчар. Вън от шегата обаче той определя работата си като трудна, хамалска и пипкава. Понякога месеци труд могат да отидат на вятъра, ако при изпичането стане малък фал и съдът се спука. Георги още се чуди дали ученичката му ще издържи, или ще се махне скоро. Не един и двама ентусиасти започвали с голямо желание, но то твърде бързо се изпарявало. Съпругата на японски дипломат се учила при него 2 години, но все пак не успяла да усвои занаята в тънкости.
Грънчарството е мъжка работа, смята Георги. Жените обаче можели да правят дребни вазички и панички. Маги не е съгласна. Тя дори мечтае някой ден да направи същата голяма ваза като еднометровото творение, заемащо централно място в ателието на майстора. Георги галено я нарича "упорито човече", но се гордее, че тя напредва бързо в занаята. В началото Маги се изморявала само за два часа работа, но вече може да стои в ателието от сутрин до вечер, без дори да усети как е минало времето. "Много добре действа на психиката", обяснява тя. И докато нейни връстнички се разтоварват с плетки и сплетни, тя майстори вазички с причудливи и доста авангардни форми. Въпреки че много занаятчии изоставят професията и се хващат с по-добре платена работа, Маги се надява един ден да си вади хляба с грънчарство.
"Техниките в занаята са се променили значително от времето на дядо ми и прадядо ми", обяснява Георги. Докато едно време съдовете се печели в дървени пещи за по 20 часа, сега за тази цел има електрически пещи с реотани. Такава пещ обаче излиза доста солено и за начинаещия грънчар е доста трудно да се обзаведе с нея. Крачното колело също е заменено с електрическо, което значително улеснява работата на майстора. За отрицателно време изпод ръцете му от глинената топка се извайва правилна форма на ваза. "Най-трудното е да се центрира глиненият конус и да се оформи съдът", обяснява майсторът. Щом вече е готов, се оставя да се втвърди в продължение на 10 дена, след това се покрива с глазура и се изпича, наставлява той.
Някога занятчиите правели само битови предмети, които влизали в пряка употреба в живота на хората. С внедряването на новите, много по-удобни технологии и материали, грънчарските изделия се продават вече предимно в галериите. Както за всяко изкуство, така и за грънчарството обаче пазар в България няма. Георги работи главно по свое усмотрение и дава съдовете на консигнация. За голямата ваза

се надява да вземе към 1000 лева,

но такава продажба се случва твърде рядко. А някога, когато работел с баща си, правели сервизи за вино, халби, вази и всякакви глинени съдове за износ в Чехия, Унгария, Канада, където се харесвали изключително много. И сега в чужбина има пазар за занаятите.
"Българинът гледа първо хляба, за друго няма пари", заключава тъжно Георги. Въпреки това той се зарича да поддържа семейната традиция, докато може.

[iolastil]

Приятели от Пловдив ще потърсят Гого в ателието!Когато се местиш ,скъпи приятелю давай координати ,а не да ни липсваш с години!Кой да предположи ,че ателието е на старото място!Д.и Н.-Пловдив