• Advertisement

Рибата в българските водоеми...

Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 21 Март 2010, 23:13:11

Изображение

Бяла риба

Наименование: Бяла риба
Други названия: смадок, сулка
Латинско наименование: Stizostedion lucioperca

Описание: Това е флагманът на семейство костурови. Бялата риба е абсолютен хищник, който заради бързото си израстване постепенно се превръща в главния “чистач” във водоема. Там, където този хищник намери добри условия за развитие – дълбоки, чисти и бистри води с каменисти, чакълести или пясъчни дъна, не след дълго започват да излизат съвсем прилични парчета. Силуетът на бялата риба е източен и загатва за добри динамични качества във водата. Заключението, че това е отличен плувец с огромна борбеност след засичането, обаче е прибързано. Бялата риба наистина е отличен плувец, но само когато гони плячката си. Така да се каже, тя е един спринтьор, който в момент на атака за късо време може да изяви силата и скоростта, заложени в тялото му. Но що се отнася до борбеността, тази риба оказва най-слабата съпротива при вадене от всички видове в нашите води. Според някои биолози това ставало най-вече от парализиращ страх. Други, предимно колеги по хоби, твърдят, че понеже най-често тя нагълтва дълбоко и се закача в меката част на глътката, болката я принуждава да върви покорно към въдичаря. При това този є покорен нрав не е от вчера – преди повече от 120 години Леонид Сабанеев в капиталния си труд “Рибите на Русия” също споделя почудата на тогавашните ни колеги, които също като нас днес са впечатлени, че един хищник с толкова големи размери се предава така бързо. Според рибарите от Волга, цитирани там, бялата риба никога не се опитвала да избяга от мрежата, както правели всички останали риби. Така че, изглежда, въпросът не е в болката от забитата кука, а в нещо друго, което все още не можем да разберем. На дължина бялата риба може да стигне 130 см, а на тегло дори 12–20 кила. Тялото є е подчертано вретеновидно с характерните за костуровите две гръбни перки. Те са покрити с тъмни петна и ивици, като първата е с остри бодливи лъчи. Втората е без шипове. Люспите са ситни, твърди и здраво захванати за кожата. Главата е конусовидна с голяма уста и силни челюсти, осеяни с дребни остри зъби, сред които ясно се открояват големи игловидни горни и долни кучешки зъби. Гърбът е по-тъмен, сиво-зеленикав, сиво-кафяв, като страните изсветляват до матово бяло към корема. Подобно на костура отстрани тялото е покрито с 8–10 по-тъмни широки ивици. Част от тази окраска преминава и по гръбните перки, и по опашния плавник. Първоначално бялата риба има тънко и източено тяло. Този силует се запазва докъм 40–50 см, след това обаче започва нарастването и в ширина и рибата чувствително наедрява. Тези различни по размер и изглед риби имат свои въдичарски названия. Например най-малката бяла риба, която излиза на плувка, се нарича масова, после докъм 30–40 см ловим рибешки “шпиони”, а между 40–50 см имаме работа със сулки. Опитният въдичар ще признае, че е хванал бяла риба, само ако тя вече е над кило. При всички останали случаи ще използва някое от споменатите рибарски названия. У нас бялата риба се среща естествено в Дунав и в устията на големите ни реки, вливащи се в него. Тя понася и солени води, но винаги се размножава в сладки. Днес е обект на изкуствено разселване. Добри условия за развитие тя е намерила в язовирите “Лобош”, “Искър”, “Батак”, “Пясъчник”, “Копринка”, “Тича” , “Сопот”, “Тракиец”, “Гарваново” и т.н. Най-важното є изискване е да има чиста, богата на кислород вода, с достатъчна дълбочина и плевелни рибки с продълговата форма на тялото. Последното изискване на този голям хищник е важно, защото глътката на бялата риба е тясна и тя се затруднява, когато трябва да погълне каракудка вместо уклей. Това обаче не бива да се абсолютизира при поднасянето на стръвта, защото на ситни каракудки под 4 см и на малки слънчеви рибки или костурчета сулката си взима без никакви притеснения. В сравнение с костура бялата риба е по-скоро нощен ловец, с огромните си очи тя вижда отлично и в почти пълна тъмнина. Така че в ясните слънчеви дни можем да я срещнем само при сутрешното или вечерното ловуване в плитчините. Виж, ако времето е облачно, тя може да бъде активна и през деня. Това обаче са “правилните” положения, а изключенията сигурно са толкова много, че все пак благодарение на тях успяваме да се справим някак и с хващането на тази риба. По отношение на начина на живот имаме следната картина – масовата се движи на стада като на някогашните манифестации или сегашните митинги. Шпионите работят на по-малки диверсионни групи, а сулките тръгват да ловуват уклей в плитчините със същото настроение, с което тийнейджърките се понасят към кварталната дискотека, за да забият по някой друг левент. Големите бели риби също като в живота си стоят в дълбокото. Там водата е като прекарана през климатик – чиста и хладка, а приятният за чувствителните им очи сумрак замества задължителните баровски тъмни очила. С една дума, всеки с комфорта си. У нас има и още един вид бяла риба, който обитава само Дунав. Това е малката бяла риба – Stizostedion volgense. Тя достига до 50 см на дължина и тегло до 2 кг. Няма кучешки зъби. Някога сме имали и стабилна морска популация на бяла риба, главно в Бургаския и Варненския залив, но днес тя е много рядък вид, включен в Червената книга на България. Морската бяла риба – Stizostedion marinus, е с дължина до 50 см и достига тегло от 2 кг. Останалите представители на семейство костурови у нас са предимно дунавски обитатели: голяма вретенарка – Zingel zingel, с тегло до 1 кг, малка вретенарка – Zingel strеber, с тегло до 200 г. А също така обикновен бибан – Gymnocephalus cernuus, с тегло до 100 г, високотел бибан – Gymnocephalus baloni, с тегло до 70 г, и ивичест бибан – Gymnocephalus schraetser, с тегло до 150 грама.

Стръв и захранка

За бяла риба не се захранва дори през зимата. Така че я гоним само на стръв и на изкуствени примамки. Естествената є храна са уклейките, кротушките, червеноперките, щипоците и горчивките. Най-добре е обаче рибките да са до 10 см на размер, като за отлична стръв са смятат уклеите около 6–8 сантиметра. Те са блестящи, добре трептящи и бялата риба стръвно ги гони, защото ги познава. В други водоеми на почит са кротушките, при всички случаи живите рибета са по-добри от опашки, мъртви рибки или парчета от тях, независимо как са влачени или монтирани. Червеите – торните и земните, са подходящи само за ранната пролет, и то за по-дребните парчета. В европейските традиции влизат и раци, месо от речна мида и сладководни скариди.

Методи на ловене

Основен начин да се гони бяла риба през пролетта, а и на място, в което дъното е със закачки, е НА ПЛУВКА. Класическият монтаж обаче е подходящ само до дълбочина 3,5 м. Предимството му е в използването на изчистена олекотена линия с малка фиксирана плувка и малка сачма. Това притъпява бдителността на хищника. За по-дълбоки места и като по-универсален подход е монтажът на подвижна плувка. Тук вече се слага и повод, а плувката се монтира на линията чрез карабинер за бърза подмяна при нужда. Възможно е и замятането на плувка с употребата на система патерностер. Това са монтажите за риболов на леко със стръв жива рибка. НА ТЕЖКО на жива стръв се използва предимно подвижното олово. То трябва да е тежко, за да не помръдне, когато бялата риба поеме стръвта и повлече. Ако оловото не е достатъчно тежко, то не пропуска влакното през дупката, а може да помръдне и да уплаши рибата. При положение, че дъното е обрасло с водорасли, се използва монтаж с долно олово, над което линията се изпъва, като стръвта се плъзга по нея или чрез нанизано полупълно булдо, или чрез повод на вирбел. И в двата случая може да имаме задължително долен ограничител на метър от оловото, за да не се скрие рибката в треволяка. Горен ограничител се слага и на места, когато искаме системата ни да облавя само избран воден пласт. Така стръвта ни не пада на дъното, но може да се движи близо до него или пък повече по вертикала. Има и няколко специфични монтажа за риболов с МЪРТВА РИБКА. Първият е просто като на чепаре с долно по-леко олово. Техниката на воденето му е на придръпване, както се прави и при костура. Замятаме, чакаме да падне на дъното и чрез последователно обиране с пръта придаваме движение на стръвта. Паузите и забавянията влизат задължително в играта. Вторият начин е известен като СИСТЕМАТА “ДРАШКОВИЧ”. При него имаме монтаж на пресния уклей на специална система от стоманена тел, огъната като голяма безопасна игла. В предния є край тя се хваща за тежест, позволяваща мятане на 40 метра. На халката на тази тежест е закачена голямата безопасна игла, поводите на двете тройки и допълнителната тънка медна жица или конец за обвиване на нанизаната рибка. Системата е употребена за пръв път от откривателя си Алберт Драшкович през 1967 г. И оттогава с нея са хванати огромен брой рекордно големи хищни риби. Едно от възможните обяснения за нейната ефективност са наблюденията на френски колеги под водата. Те описват в нова светлина ловуването на бялата риба. Аквалангистите са наблюдавали следната картина. Ятото излиза към плитчините, където са дребните рибета. Понякога изобщо няма плитчина, а просто се тръгва към повърхността. Рибите в ятото са с различен размер, но при атаката при тях започва нещо като състезание по ловкост и бързина. Много риби не гълтат плячката, а само убиват рибка след рибка с кучешките си зъби. Така те не изостават от конкуренцията, пък и си оставят убитата плячка на дъното, за да си я погълнат после на спокойствие. Докато ятото е увлечено в състезанието и ловната страст, от дълбините към мястото се изнасят огромните хитри смадоци, които прибират, както се казва, “в срок и без загуби” прясно избитата уклеена реколта. Това обяснява и ефективността на свежата мъртва рибка при лова на трофейно големи бели риби и щуки. Освен системата “Драшкович” в руската, скандинавската и английската школа мъртвата рибка се употребява по системата тролинг. Закачването є също е сложно – с предварително нанизване на повода с губерка и поне две тройки. И при двата начина най-важното е изборът на подходящо място и време и майсторството при воденето с чувствителен към триметров прът с пъргав връх, който усеща и препредава и най-леките трептения. Засича се веднага при почукването без никакви колебания. Първо, защото имаме вече мъртва рибка и сулката не е нужно да я дъвче след атаката, за да я умъртви с кучешките си зъби, както постъпва с живата стръв. И второ – тройките са ситни и са от двата края на стръвта. При тях не е нужно чакане, докато рибата обърне жертвата с главата към гърлото си, за да я глътне.
Кълване и засичане

В повечето случаи бялата риба хваща живата рибка, стиска я, докато я умъртви, за да не є избяга, и чак след това я обръща чрез “стрижене” с челюстите с главата напред за гълтане. Всичко това става в движение, при което рибата изминава към 5–6 метра. Така че на плувка при достатъчна дълбочина и чисто от закачки пространство може да не се бърза. След потапянето се чака поне две-три секунди, върхът на пръта се подава напред, влакното се поприбира и се чака да започне да се изпъва. Тогава се засича с плавен мах. На дъно също е важно рибата да има достатъчен аванс от влакно за изтегляне без затруднения. За целта или прътът се вдига вертикално на стойка, като на шпионката се оставя голям аванс и тя се оставя да легне на земята, или пред първия водач на върха се защипва малко топче от стиропор, а бигелът е отворен. Вторият начин не дава шанс за оплитане като при шпионката, но пък не е добър за ден с вятър. При всички случаи при класическите монтажи се засича след изтеглянето на оставения запас от влакно и когато линията започне да се изпъва.
Изкуствени примамки

Блесните може да са и по-големи, но с удължена форма. Те са за по-хладните сезони. Въртящите са от №1 до №4, а клатушките може и да са по-големи. Воблерите и особено рапалите са хит от последните години. Сега обаче на ход са контролирано водените туистери с допълнителен жив дъждовен червей, есенции и прочие комбинации.
Кулинарни качества

Месо – бяло, нежно и по-мазно, отколкото на костура. Става за пържене, за желиране и за печене. В Европа се консумира и варено. Изключителен деликатес, при това няма никакво влошаване на качеството с възрастта и размерите, както например е при шарана и сома. Ловците, изглежда, никога не затлъстяват, дори и тези, които сядат на разкошната си трапеза с подноси, отрупани с филии панирана бяла риба, стига да изберат резливото бяло вино пред ледената бира.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 22 Март 2010, 18:41:08

Изображение

Наименование: Костур
Други названия: костур, меше
Латинско наименование: Perca fluviatilis

Описание: Типичен хищник, дал името си и на семейство костурови, добре представено и в нашите води. Стадна риба, водеща типично дневен начин на живот. Напоследък популацията му е в период на териториална експанзия в нашите реки, язовири и водоеми. Риба с отлична приспособимост към всякакви дълбочини и води. Костурът днес може са се открие дори в реки с бързо течение, с изключение на пъстървовите зони. В същото време той вече се е настанил и в покритите с водарасли типично лински блата. На дължина е в състояние да достигне до 50–60 см, а на тегло до 5 килограма. Всичко обаче зависи от конкретните условия на обитание. При костура имаме и типично израждане на популацията поради пренаселване на даден водоем и липса на регулиращи развитието му врагове. Понякога той се размножава взривно и в следващите няколко години потиска останалите обитатели на водоема. Тази “победа” обаче го обрича на израждане и на размери на хищно джудже. Все пак тялото на нормалния костур, който е случил на условия, е изразено странично сплескано, но скъсено и високо. При по-едрите екземпляри е характерна гърбица и значително по-дебело, налято тяло, отколкото при младите риби. Люспите са ситни, много твърди и почти не могат да се отделят от дебелата му кожа. Главата е сравнително малка, с голяма, силно отваряща се уста със ситни зъби, но без кучешки. Очите са големи и оранжеви. Гърбът на рибата е сиво-зеленикав или тъмносив, понякога и кафеникав. Страните са по-изсветлени, като по дължината на тялото има отчетливи тъмни ивици. Броят на тези прикриващи хищника шарки е от 5 до 9. Гръбните перки са две последователни, почти една до друга, но отделни, с бодливи лъчи. Изобщо цялата риба е някак драскаща на пипане и необикновено бодлива, щом има шипове дори на хрилните капаци. Долните плавници и опашната перка са оранжеви, като само първият чифт зад хрилете е жълтеникав. Цветовете обаче не са абсолютна даденост – като при повечето хищни риби те силно зависят от особеностите на околната среда. Поведението на костура е лесно предвидимо. Той се храни само по светло. Сутрин на ята тръгва към плитчините, за да “закуси” в компанията на дребните рибки. Нощта обаче е прекарал в дълбокото. Придвижването обикновено е на стада, съставени от близки по размер риби. Така канибализмът се свежда до минимум, но ако два пасажа с голяма разлика в размера се срещнат, настава сеч. По-едрите парчета се движат по-предпазливо и се държат винаги на границата с дълбочина, което им вдъхва сигурност. Само най-огромните костури живеят самотно като в манастир в най-дълбоките ями, край камари от камъни и скали. Женските екземпляри са отчетливо по-едри от самците в пасажа. Освен денонощните миграции костурът предприема и сезонни пътувания. Есента при първите по-сериозни захлаждания костурите минават в по-дълбоки и топли води. Зимата прекарват в активно състояние и често именно те са най-многобройните риби при подледния риболов. Напролет преселението отново изкарва ятата костури към плитчините, където са и дребните рибки. Практически костурът е целогодишен въдичарски обект. Само в най-големите горещини той намалява вълчия си апетит, но привечер или по-рано сутрин се лови, дори и в юлските горещници.

Стръв и захранка

При изявения хищник захранката направо е глезотия. Но ако тя се употребява в пестеливи количества при зимен излет на лед, значи действа професионалист. Подхранката от щипка кълцани червеи или червенки също подобрява кълването на вече откритото ято и го задържа под дупката. Класическата стръв за добър костур без оглед на сезона са дребните рибета. И макар че с огромната си паст костурът е в състояние да налапа риба, наполовина колкото него, най-добри си остават рибките до 5 сантиметра на дължина. Ако все пак искаме да сме перфектно подготвени, рибетата с удължен силует са по-подходящи. Най-добре е обаче да не правим много експерименти, а да се стремим да намерим от тези дребосъци, с които той се храни във водоема си. В случай, че не е възможно да се осигури жива стръв, може да опитаме е на мъртви рибки или дори на парчета от тях. Резултатите са по-слаби, но дори опашки от пресносолна цаца често се приемат с охота. Торните, белите и земните червеи също вършат работа, особено при липса на рибета рано напролет или през зимата.
Методи на ловене

При неуспех в гоненето на други, по-ценени видове някои колеги са склонни да обвиняват костура за поразреждането на рибното население в нашите води. Това обаче не е коректно, то е все едно да обвиняваш лисицата, че не се храни с трева и гъби. Така че костурът не носи вина за присъствието си в някога пълните с какво ли не язовири. По-скоро някой навремето сбърка с разселването му и после се опита да препише това единствено на птиците небесни. Сега обаче въдичарите имат винаги резервен спасителен вариант с костура. Той може и да не е едър, може и да не напълни живарника, но поне тигана ще покрие. При това в студ и пек, независимо от конкретното време – дъжд, вятър и прочие. Костурът може да е истински преподавател по методите на спортния риболов. Той се лови дори на изкуствена муха с шнур. Но класиката при него е на плувка, най-често от подвижните.
Изкуствени примамки

На блесна не бива да се бърза. Тя трябва да се води в дълбокото, дори с известни паузи и ускоряване след това. Самата риба плува по подобен начин. Тя може да вдигне голяма скорост при атаката си към плячката и след това вяло да продължи. На туистер се правят също паузи и се помпа, докато хищникът се раздразни и чисто по балкански се нахвърли, както се казва, за да не се мине.
Рибата като стръв

Честно казано, с видимо удоволствие може да се наблюдава как костурът не прощава на по-малкото си братче. Направо идилия – нищо, че е бодлив, за стръв става, особено за костур и за щука.
Кулинарни качества

Превъзходно, полупрозрачно месо. Ако можехме и да го научим сам да се чисти, но... мълчи, сърце. И така не се дере чак толкова трудно. Ако не искаме да го одираме, трябва да се чисти или на място почти жив, или след като го топнем във вряла вода. Ето защо повечето от въдичарите му съдират кожата, като да са ловджии трапери. После обаче остават едни миниатюрни филета, с бяло, чисто от кости и рибешка миризма месо. А ако и с количеството нямаме проблем, значи сме на прага на запомняща се деликатесна трапеза, за която студеното бяло вино е толкова важно, колкото и вълшебният вкус на изпържения костур в пикантната компания на орехов сос с лимон и чесън.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 23 Март 2010, 17:47:02

Изображение

Наименование: Бяла мряна
Други названия: бяла мряна, дунавска мряна
Латинско наименование: Barbus barbus

Описание: Силна, едра и отлично приспособена за живот в течащи води. Тялото є е цилиндрично, обтекаемо, с леко стеснение в предната част. Люспите са ситни, но здраво прикрепени към тялото. Изобщо цялостната конструкция на бялата мряна говори за мощта на шарановите риби, към които принадлежи, и за финеса на най-добрите плувци в бързи води. У нас тази дънна и стадна риба се среща главно в Дунав, но често се лови и в неговите притоци. В миналото популацията є е била разпространена доста нагоре по течението на Искър, но сега очевидно е намалила ареала си на обитание. На дължина бялата мряна достига внушителните 80–100 сантиметра, а на тегло – 6–8 килограма. Главата е с конусовидна форма, с долна, отваряща се като рило напред уста, в ъглите на която имаме по едно дълго мустаче. Двойка по-къси мустачета овенчават и предния край на муцуната. Очите са малки, а гръбната перка – голяма и извисена. В началото си тя има здрав твърд назъбен лъч като при шарана. Аналната перка е скъсена и някак прибрана към тялото. Опашният плавник е мощен, със стремителен силует. Чифтните коремни плавници и аналната перка са оранжево-жълтеникави, а гръбният и опашният плавник са сивкаво-кафяви. Гърбът на мряната е кафяв или дори по-тъмен, страните є преливат в златно-зеленикаво, а коремът е светлобежов или мръсно бял. Бялата мряна е типична дънна риба. Тя се храни само по дъното, като предпочита то да е чакълесто, глинесто или каменисто. Всеядна е, но с превес на животинската храна, която активно търси по осезание дори в замътени води с чувствителните си мустаци. Ларви на насекоми, червеи, пиявици, мамарци, мекотели, раци и дори рибки са в основното є меню. У нас освен бялата и черната мряна се среща и още един вид, маришката мряна – Barbus cyclolepis. Тя прилича повече на черната балканска мряна, но няма черни петна в окраската на перките си. Достига до 30 см на дължина и се среща както в Марица, така и в Струма, Места и техните притоци.
Стръв и захранка

Захранката при бялата мряна има само една функция, в случай че пасажът от мрени се появи на това място, да го задържи по-дълго там. Това се определя от начина на хранене на тази риба. Когато тя започва странстванията си в търсене на храна, обикновено това става срещу течението. Там, където се намери нещо за ядене, ятото спира, храни се и после продължава. За въдичаря това означава, че на подходящо място, където и друг път са излизали бели мрени, може да се захранва с малки количества, но по-дълго време. В момента, когато се появят мрените, може да се подаде и повече подхранка. Това обаче се отнася за тлъсти бързеи или вирове с течение по притоците на Дунав. В самата голяма река обаче рядко се захранва специално за бялата мряна.
Методи на ловене

Принципно положение за бялата мряна е, че се лови предимно рано сутрин или привечер в топлите годишни сезони. Това очевидно са часовете на деня близо до обичайното за нея нощно хранене. В самия Дунав все още може да ни налети 5–6-килограмова мряна, така че известна застраховка в такъма тук винаги е уместна. Замята се навътре, като около 50 метра са достатъчни. Избира се участък с каменисто или глинесто дъно. Плоската тежест е задължителна, като монтажът е на подвижна тежест. Влакното на повода трябва да отговоря на избрания номер кука. Прътът се поставя на стойка, авансът се регулира натегнат и се слага шпионка с къс аванс. Ударът на мряната обикновено е рязък с последващо навеждане на върха. В редки случаи обаче рибата поема стръвта, убожда се и ляга на дъното, без да мърда.
Кулинарни качества

Стегнато бяло месо, но за съжаление с доста дребни досадни костици. Пържи се на филии, но ако рибата е по-голяма, става и за печене на фурна. Рядка риба, за по-особени случаи, без да има претенциите за “царска селекция”, каквато подобава на нейната посестрима черната балканска мряна.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 24 Март 2010, 18:39:29

Изображение

Наименование: Морунаш
Други названия: карабалък
Латинско наименование: Vimba vimba

Описание: Морунашът също е шаранова риба, но като биология е много по-близо до платиките, отколкото до скобара. И при него имаме долен кил без люспи, кил зад гръбната перка, но с извити люспи, и пространство от главата до гръбния плавник с лека вдлъбнатина в средата. Морунашът е риба в екологичен и житейски подем. В последните години срещата с него е все по-честа, и то не само в реките, а и в затворени водоеми. На пръв поглед морунашът силно наподобява скобара. Приликата обаче е повече в силуета на рибата, отколкото в подробностите. Морунашът също е шаранова риба, но като биология е много по-близо до платиките, отколкото до скобара. И при него имаме долен кил без люспи, кил зад гръбната перка, но с извити люспи, и пространство от главата до гръбния плавник с лека вдлъбнатина в средата. Муцуната му пък напомня тази на скобара, но устата на морунаша е много по-различна от неговото длето. Ако гледаме устите им в разтворено състояние, при морунаша имаме кръгла форма, а при скобара правоъгълна. Размерите на морунаша са до 40 см дължина и до 2 кг тегло. Обикновено ловените екземпляри обаче са далеч от теоретичните постановки. В този смисъл улавянето на парче над половинка си е сериозно постижение. Обикновеният морунаш е стадна риба, която се движи на пасажи от екземпляри с еднакви размери и рядко допуска по-едри риби. Гърбът е тъмносив, зеленикаво-маслинен или дори синкав. Страните са сребристи, а долните перки червени като на клен. Гръбната перка е сива, каквато е и опашката. Очите са сравнително големи за размерите му и заедно с издадената напред заоблена муцунка придават вид на постоянна почуда у морунаша. Рибата се среща в Дунав и прилежащите наши реки, но напоследък се появи и в средното и долното течение на Струма, и в някои язовири. Нужно е уточнението, че у нас обитава и още един вид – маришкият морунаш, известен повече с пловдивското си име карабалък. Научното му название е Vimba melanops. Тази риба се отличава лесно от обикновения морунаш с по-малки размери и тегло до 700 грама. При карабалъка отсъства покрития с извити люспи кил зад гръбната перка. Окраската на маришкия морунаш е по-тъмна, а плавниците му са сивкави или най-много жълтеникави. Карабалъкът също е типично стадна риба. В хранителните предпочитания обаче няма съществени различия, затова по-нататък ще говорим само за морунаш. Рибата е всеядна, но с по-голяма охота поема и търси животинска стръв. Червеи, насекоми и ларви са естествената храна на морунаша. Понякога той се съблазнява и от семена, но това става по-рядко.
Стръв и захранка

Всеки колега от Пловдив знае, че карабалъкът никога не е един. Следователно като повечето стадни шаранови риби и той се влияе от добрата захранка. Мачкан или стрит хляб, царевично брашно със ситно кюспе помагат при събирането на повечето речни риби. Малко глина или пръст за начална мътилка също няма да навреди, особено напролет или в напреднала есен. Подхранката може да е по-богата на елементи от стръвта като кълцани торни червеи, бели червеи и кастери. Средните и по-дребните торни червеи са класика в стръвта за морунаша. Хирономусите са огромна част от естествената му храна, мамарците също. Белите червеи понякога дават добър резултат, особено при карабалъка. От растителните примамки са важни вареното жито, тестото, кускусът.
Морунашът се гони на плувка в поне 90 на сто от излетите. Риболовът може да започне случайно покрай скобара, речния кефал или мряната. Но това невинаги е така. През пролетта и есента си има период, когато морунашът се държи на големи пасажи и гоненето му обещава сериозен риболов. През лятото може би поради по-голямото предлагане на естествена храна излизат инцидентно единични, но по-едри парчета. 1- течащи, 2- неподвижни води
Кулинарни качества

У нас, като изключим явното пристрастие на пловдивчаните към карабалъка, морунашът не е сред ценените риби. Той обаче е много по-вкусен от скобара и месото му е съвсем прилично. В Русия той и сега е смятан за една от най-добрите шаранови риби. Там едрият морунаш се предлага опушен и се цени като изтънчен деликатес от типа “само за гости”. Ние дотам още не сме я докарали и затова без свян “разхищаваме” тази ценност, пържейки я в най-обикновен прозаичен тиган.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 25 Март 2010, 18:47:56

Изображение

Наименование: Мъздруга
Други названия: въдовица, дойца
Латинско наименование: Leuciscus idus

Описание: Тази риба е първа братовчедка на речния кефал. И макар че външното сходство в чертите е очевидно, все пак мъздругата е друг шаранов вид. Тя е риба на слабите течения, предпочитаща и избираща тихи, дълбоки и спокойни води. Разпространението є у нас е главно в Дунав и долните течения на повечето от вливащите се в него реки. Инцидентно се среща и в някои язовири в Северна България. В Русия, Беларус, Полша, Чехия и Словакия чиста линия на мъздругата е култивирана и е разпространена като промишлено отглеждан вид. Дори в някои държави от Средна Европа нейна “златна” разновидност, наречена орфа, по традиция се отглежда и от любители в аквариуми като красива декоративна риба. В действителност обаче на свобода братовчедката на клена си е една едра и пълноценна риба за спортен риболов. На дължина мъздругата достига 60–70 см, а на тегло са регистрирани и парчета до 8 кг. У нас тя е по-слабо разпространен вид, но в Дунав все още се улавят екземпляри до 4–5 кила. Главата на тази речна красавица е някак по-малка от тази на кефала, устата є е значително по-малка, а очите за сметка на това са уголемени. Другата сигурна отлика от клена е в това, че при мъздругата аналният плавник е леко вдлъбнат навътре, а при кефала е леко заоблен навън. Мъздругата е много красива и хармонично сложена риба. Люспите є са малко по-ситни от кленските и бият повече на златисто, но невинаги, защото има и съвсем сребърни въдовици. Тялото е странично сплескано и леко нараства във височина. Гърбът е тъмен и сивее. Страните са светли, а коремът сребристо бял. Перките са червено-оранжеви, но през пролетта придобиват и по-ярък червен цвят. Типично всеядна риба, която покрива почти пълно менюто на речния кефал, което е достатъчно известно, за да го повтаряме. Насекоми, тестени примамки, червеи, пиявици, жабчета, рибки са любими и на мъздругата. Все пак едрите парчета минават и на по-специфични храни като линеещи речни раци, попови прасета, дребни мекотели. Начинът на живот на тази плаха и обичаща спокойствието риба не е така добре проучен както на клена. И все пак тя обича да има запас от дълбочина, по възможност дъното да е равно и глинесто или дори с тиня. Малките и средните екземпляри живеят на стада, но големите са самотници. Рибата е активна през цялата година и се лови дори под леда на дупка заедно с костура и бабушката. Но най-добри резултати при нея все пак се постигат през топлите месеци на годината.

Стръв и захранка

Захранката и подхранката имат при мъздругата ефект като при клена. По-точно казано, те привличат и задържат дребните и средни риби. При големите обаче нито кюспето, нито готовите вносни смески имат голямо значение. Това е така, защото едрите парчета водят самотен живот, пък и захранката обикновено привлича и други речни видове, чиято компания не е по вкуса на плашливата мъздруга.

Изкуствени примамки

Добре гони малки и средни въртящи се блесни. Те обаче трябва да не се водят бързо. Дава и на булда с кленски мухи в тъмен цвят. Излиза и на силиконови туистери, а през зимата се лови и на мормишки и подледни блесни.
Кулинарни качества

Месото на мъздругата е нежно и бяло с леко сладникав вкус. Ситните плаващи костици са известна досада, която при едрите парчета иска или плакия с домати, или стапяне чрез препържване. Добър вкус, интересна риба, която може да разнообрази всяка трапеза.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 26 Март 2010, 16:50:46

Изображение

Наименование: Бял амур
Други названия: амур
Латинско наименование: Ctenopharyngodon idella

Описание: На пръв поглед белият амур поразително напомня речния кефал. Същото торпедовидно тяло с мощна широкочела глава, подобни едри, изрядно подредени люспи, окръглени плавници, особено горният и аналният. И все пак това е друга риба – при клена чифтните плавници са червено-оранжеви, а тук са опушено сиви. И освен това при белия амур опашната перка е повече изрязана навътре, с по-изразена стреловидност, пък и при нея липсва по-тъмният кант в края, както е при клена. Съразмерно с тялото при амура и устата е по-малка, отколкото при речния кефал, а хрилните капаци са радиално отчетливо набраздени. С една дума, пак става въпрос за шаранова, но за съвсем друга риба. Белият амур, както може би и името му подсеща, е с азиатски произход. Родината му в естествени условия са бистрите води на реките Амур и Усури в Далечния изток. От там поради изключително ценните си стопански качества и най-вече бързия растеж рибата е изкуствено разселена в Европа и Америка. У нас първите амури са внесени още през 1964 година. Белият амур достига до внушителните 120–130 см на дължина при тегло около 35 килограма. Доскоро той бе размножаван само изкуствено, при специални условия, за да бъде предоставян като зарибителен материал на рибовъдните стопанства. В последните две години обаче има все повече увереност, че в нашия участък на Дунав този далекоизточен великан е започнал да се размножава по естествен начин. Като повечето шаранови видове и белият амур е топлолюбива риба. Това предопределя и значителната му активност през лятото, както и понижената му жизненост през зимата. След излюпването си до около година малките на амура се хранят със зоопланктон. После с вече укрепналите си гълтачни зъби рибата преминава към изключително вегетарианска диета с висша водна растителност. Водорасли, шавари, дори тръстиковите полета не са пречка за този истински “воден комбайн”. С педантична методичност той е в състояние да опасе огромни площи, заети от висшата водна растителност. С това си качество белият амур си е спечелил славата на най-добрия чистач на канали и водоеми, който на всичкото отгоре се отплаща на работодателя си с тонове чудесно месо. с тегло 22,20 килограма.
Методи на ловене

Основният начин за риболов на бял амур предполага замятане на тежко. Ако мястото е тихо, може да се подхрани с кюспе, качамак, жито и наронена млечна царевица. Линията се прави на чепаре с долно утежняване. Обикновено се вързват две куки със стръв млечна царевица. Жилото се оставя свободно, като зърното или зърната се качват по стъблото нагоре. Понякога за стръв може да се сложи и парче от свежо камъшено стебло, изрязано от сочната му долна част. Капанът на кюспе също често е атакуван от белия амур, поради което не бива да се пренебрегва. Нашенският специалитет в надхитряването с амура обаче е типично балканско изобретение за лятото. Става дума за два начина на поднасяне на малки продълговати доматчета от сорта “Пловдивска консерва”. Първият монтаж се прави с тройка, вързана на повод, който се прокарва през доматчето и после се скачва с клупа на линията. Неговата разновидност е да не се слага тройка, а една или две здрави куки, вързани с плетен синтетичен конец. И при двата монтажа се слага с отделен възел с вирбел и плоска дунавска тежест. Замята се внимателно и не много далеч, за да не падне нежната примамка.
Заключение

Фактът, че белият амур може да бъде уловен по спортен начин, е огромен пробив за “приобщаването” и на останалите внушителни пришелци от чужбина в нашите води. Засега обаче все още няма неопровержими и достатъчно убедителни доказателства, че на въдица неслучайно, а с някаква стръв или примамка може да се ловят и другите два аклиматизирани у нас исполина: Белият толстолоб с научно название Hypophthalmichthys molitrix и пъстрият толстолоб – Aristichthys nobilis. Белият толстолоб се храни само с фитопланктон, но това не му пречи да достига до размер 1 метър и тегло 16 кг. Пъстрият му братовчед пък е специалист по зоопланктона и съответно може да порасне до дължина метър и половина и до респектиращото тегло от 40 килограма. Според последни проучвания на румънски и наши ихтиолози двата вида великани също вече се размножават по естествен начин в Дунав. Предполага се, че ако те направят кръстоски с местни видове, може би ще се отклонят от строгата си планктонова диета, за да ги срещнем един ден и на въдиците си в честен двубой. Засега обаче тези водни грамади стават жертва само на бракониерската сеч на косене с огромни голи тройки.
Кулинарни качества

Общо взето, отлично познат като риба от магазина. В това отношение всяка жена знае повече за анатомията на белия амур и от най-печения въдичар. Бяло, не много мазно в сравнение с шарана месо. Отлично за печене и бавна празнична трапеза. Но ако сами сме го хванали насред тихия бял Дунав – о, тогава това е такова юнашко мезе, че няма стигане.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 27 Март 2010, 08:24:45

Изображение

Наименование: Распер
Други названия: харамия
Латинско наименование: Aspius aspius

Описание: Отличен плувец със стремителен издължен силует. Това е една от нашите най-бързо плуващи риби след пъстървите и скобара. За съжаление не е повсеместно разпространен и затова не са много риболовците, които са имали щастието да го опознаят. Най-често расперът е бъркан с речния кефал, но за разлика от него рибата не е толкова вретеновидна, а по-скоро наподобява неимоверно пораснал гигантски уклей. Фактът, че го бъркаме с подобни роднини и братовчеди, говори, че и расперът е от шарановото семейство. На дължина при обилна храна той може да нарасне до 60–80 см, а на тегло достига 6–7, а рядко и дори 10 килограма. Гърбът на сребристата отстрани риба е доста широк, синкав или тъмносив с леко странично преливане. Люспите са сравнително ситни, а плавниците – големи, щръкнали и сивкави на цвят. Очите на рибата са жълти със зелена черта в горния край. Опашният плавник е могъщ и широк с твърди лъчи, но за разлика от този на клена е с дълбоко стреловидно изрязване в средата. Устата на распера е голяма, с тъмна издатина на долната челюст, която се прибира в нарочно вдлъбнато място на горната челюст. Главата му е по-заострена от тази на кефала, пък и цялата риба има по-стремително удължен силует от него. Расперът е отявлен хищник, след като навърши година или по-скоро достигне към 200 грама тегло. От този момент нататък той безпощадно преследва дребните рибки, с които се храни – уклейки, бабушки и белици. У нас популацията му е главно в Дунав, но се среща и в долните течения на Струма, Места, Тунджа и някои по-големи язовири. Това е хищникът – мечта за спортния риболовец. Той не се крие из подмолите и шубраците като пъстървата и сома, а излиза на лов по откритите бързи и чисти води. Любими места за него са тлъстите бързеи и горните пластове на води с умерено до силно течение. Понякога обаче той се държи в по-дълбокото, откъдето изненадващо подхваща набег към повърхността. Атаката му е неотразима. Понякога той просто се преобръща насред стадото дребни рибета, удряйки с разперената си опашка по водата, за да ги зашемети. Друг път атакува ятото дребосък, изскачайки над водата и падайки върху него с разперени перки и отчетлив плясък. Третият му тактически похват се забелязва по-рядко, но е върхът в рибешкото царство. Расперът цепи със страшна скорост под самата водна повърхност, като понякога дори гръбният му плавник може да се види. Преди набелязаните за атака рибета той слиза на по-дълбоко и с едно контролирано завъртане ги повлича в направен от него водовъртеж. После от центъра на фунията ги чака огромната му зейнала беззъба паст. В тихо време без вятър шумът и плясъкът от атаките на распера се чуват надалеч, понякога на стотина метра. Расперът обаче е изключително дневна риба. В това отношение той се е нагодил към навиците на пасажите, които преследва. Все пак в началото на лятото, когато денят е най-дълъг, а нощта е лунна, той продължава да ловува чак до сутринта.

Стръв и захранка

На захранено място понякога излизат малки распери. Това обаче не означава, че тази риба може да се привлече и задържи на едно място чрез захранка. Подхранката също не играе никаква роля в гоненето на распер, защото той ловува, придвижвайки се от едно място на друго, най-често срещу течението на реката. При това положение ни остава стръвта. Най-близко до ума е да го потърсим на дребни рибета – уклейки или платички. Те обаче не издържат много в силното течение, дори и да сме прикачили повода с вирбел. Тогава можем да опитаме и с мъртво рибе, закачено на система от две куки, или на ос с “лигавник” като на воблер. Отлично лакомство за хищника са и падналите във водата насекоми, но с плувка рядко ще имаме възможност да ги заметнем там, където расперите ловуват. Такъми Специално оборудване за риболов на распер не е нужно. Достатъчен ни е по-надежден телескоп с дължина към 3 – 3,5 метра, с екшън от 20–60 грама. Макарата обаче е задължителен елемент от такъма, като поради многобройните замятания е добре тя да е от по-висок, лагерован спинингов клас. Влакната избираме също като за риболов на изкуствени примамки – малко по-твърди, със сечение 0,22 – 0,26. Ако ще работим и на булдо, навиваме и ролка с по-тънко влакно – 0,20.
Кулинарни качества

Като при повечето хищници – отлично месо, с туширан и съвсем слаб рибешки вкус. То е възтлъсто и бяло. Местната дунавска традиция изисква парчетата от распер да се пържат в силно нагорещен тиган без предварително овалване в брашно, и то не в олио, а в свинска мас. Така малките костици изчезват, а вкусът наистина дълго се помни. На такова едно дунавско нещо май и гъмзата му е подходящ и достоен другар?
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 28 Март 2010, 10:47:17

Изображение

Наименование: Лин
Други названия: лин, каленик, блатна пъстърва, блатарка
Латинско наименование: Tinca tinca

Описание: Той е като пришелец от наистина друг свят – света на мълчанието. Линът е може би най-привързаната към тишината и спокойствието наша риба. Иначе и той принадлежи към голямото рибешко семейство на шарановите. От всичките ни сладководни риби линът може би е най-слабо познатият вид за повечето хора. Причината е в това, че той никога не се е продавал в магазин или сервирал в ресторант. Това пък от своя страна е свързано с местообитанието му и почти пълната невъзможност да се лови в големи количества по промишлен начин. Така че линът е известен предимно на въдичарите. Колцина от тях обаче са имали среща с едър лин – това си остава загадка. Тялото на тази наистина златна риба е някак скъсено. То е леко изгърбено и странично сплескано, покрито със ситни, здраво хванати към кожата люспи. Другата забележителност на лина е, че той е покрит с дебел прозрачен слой слуз. Някои учени смятат, че това му помага при провирането през стъблата на водните растения. Той прави рибата като гланцирана и необикновено хлъзгава, ако се хване в ръце. Когато линът бъде изваден от водата на въздух, този предварително “желиращ” го слой започва да потъмнява на големи петна, които сетне се олющват, откривайки златните люспи. В традиционните представи на западноевропейците на лина се приписват почти човешки качества. Дори и днес, в иначе сериозни справочници по риболов, продължава да се твърди, че линът е рибешкият лекар. Всички наранени и нахапани от хищници риби отивали при д-р Лин, за да се отъркат в неговата целебна слуз. Така раните им веднага зараствали. Това било и причината щуката да дели една е съща ниша във водоемите с него, без да му налита. От цялата тази романтика обаче, изглежда, е истина само последното изречение, и то с допълнението, че слузестият хлъзгав рибок не е по вкуса нито на костура, нито на бялата риба, дори и да им се поднесе, както се казва, на тепсия. Сред другите забележителни черти на тази наша риба е и фактът, че при нея имаме най-ясно различаване на мъжките и женските индивиди. Мъжките линове имат по-дълги и някак по-стройни чифтни коремни перки. Цветът на лина е зеленикаво-златен. Гърбът е по-тъмен, а страните преливат като скъпо, ситно изковано бижу. Коремът е по-светъл, но пак е с метален вид. Перките са хармонично окръглени, жълтеникаво-кафеникави на цвят. Очите са изненадващо малки и червени. Устата е месеста, с по едно малко мустаче в ъглите. Линът е много бавно растяща риба. На дължина той може да достигне 50–60 см, а на тегло дори над 5–6 кг. Характерно за него е и дебелото опашно стъбло, което придава известна тромавост на неговия силует. Линът е и истински рибешки мързеливец. Напълно възможно е той да живее с години на едно и също място във водоема. Движенията са му вяли и бавни, което обаче не му пречи да се преобразява в истински борец след засичането. Линът обитава тихи и обрасли с висша водна растителност води – блата, язовири, гьолове от речни разливи и дори заливи без течение в самите реки. Храни се предимно по дъното, ровейки в тинята за личинки и червеи. Топлолюбива риба, която предпочита плитките части на водоема, които сутрин първи се нагряват, а вечер последни изстиват, но задължително в близост до покрити с растителност пространства – камъш, ръждавец, тръстики, които є дават храна, сигурност и спокойствие.
Стръв и захранка

Гоненето на лин понякога се превръща в обсебваща страст. Причината е в своенравния и предпазлив противник, който може до крайност да амбицира въдичаря. В такива случаи дори имаме първите признаци на “линска болест”. Колегата започва да говори само за едър лин, оборудва се с гребло или котва за чистене на водораслите, започва да проучва рецепти за ароматизирани качамаци и прочие. За щастие болестта се лекува лесно – с пет-шест успешни излета на типично линско място, при което е нацелена добрата за деня стръв. Класиката в случая предполага по-едри от средните торни червеи. Така големината им ще гарантира, че дребните плевелни рибета няма да смущават атаката на лина. И земните червеи вършат работа, но нямат миризмата на пресните торни, която очевидно дразни чувствителното обоняние на лина. Грозд едри бели червеи също е добро решение, особено ако в подхранката сме хвърлили кастери, а и червеите са ни от боядисаните в червено. Тестените примамки с ароматизиратори също са класика, но резултатността им е по-изразена в сравнително чисти петна за риболов. Вареното жито и ситната, леко смачкана млечна царевица понякога оправят положението, но както често се случва, големи парчета са вадени и на най-обикновен мачкан хляб.
Линът като стръв

Като стръв въпреки подчертаната си издръжливост и жизненост линът изобщо не бива да се употребява. Нито един от нашите хищници няма да се съблазни на линче освен при липса на друга живинка. Така че всякакви опити са излишно унищожаване на тази красива и ценна риба.
Кулинарни качества

Месото на тази обитаваща сред водорасли и шавари риба е изненадващо крехко, бяло и нежно. Вкусът му е превъзходен, без каквито и да е следи от тинен или горчив растителен привкус. Линът е отличен за пържене. За приятелите на майстора това е рядък и изключителен шанс да опитат подобен деликатес. Ето защо трапезата с лин не бива да се претупва с каса бира, каквато и да е тя.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 29 Март 2010, 16:55:38

Изображение

Наименование: Речен кефал
Други названия: кефал, клен
Латинско наименование: Leuciscus cephalus

Описание: Без всякакво съмнение речният кефал е най-универсалната риба в нашите водоеми. Това негово качество произтича както от изключително широкия му ареал на обитание в течащи и неподвижни води, така и от абсолютната всеядност на този вид от семейство шаранови. Повсеместното разпространение на речния кефал и неговият пословичен апетит за растителна и животинска храна предопределят и използването на пълната палитра въдичарски техники при улова му. Речният кефал се разпознава лесно сред другите ни сладководни риби. Достатъчен е само един поглед към неговата глава с характерното широко чело и голямата му уста с удебелени устни. Силуетът на рибата направо издава нейния подчертано спортен характер – дори тялото е повече обло, отколкото странично сплескано. Това важи особено за по-малките екземпляри. С възрастта и нарастването вретеновидната форма постепенно се губи и тялото на речния кефал става странично сплескано като на дивия шаран. На дължина речният кефал може да достигне и до към 80 см, но това става в изключително редки случаи и при обилна храна. Нормалният размер на масово хващаните кленове е някъде около 30 – 50 см. На тегло този лакомник може бързо да наддаде и до 6–7 кила, но най-често с въдица си имаме работа с парчета от 500 грама до 1,5 кг. Рибата е удивително силен плувец, така че във водата клен от половин килограм може да се бори като две каракуди от по кило. Стремителното обтекаемо тяло на клена завършва с мощен опашен плавник. Гърбът на рибата е тъмнозелен, кафеникаво-зелен или тъмносив. Надолу страните на рибата са зеленикаво-сребристи или жълто-златисти, като коремът винаги е с няколко степени по-избелен и някак бисерно блестящ. Люспите са едри и подредени правилно като старовремски ръчно гласен паваж. Характерно за речния кефал е, че всяка люспа е обиколена от тъмен синкаво-черен кант, съставен от тъмни точици. Предните гръдни чифтни перки са оранжеви. Коремните и аналната основно бият на червено, а гръбната перка и опашният плавник обикновено са опушено сиви или сивкаво-зеленикави. Характерна особеност на клена е отличното зрение. По този показател той се нарежда веднага след пъстървовите видове и распера. В реките речният кефал би трябвало да живее в долната част на средната зона, поне така е на теория. В действителност кленът може да се види дори в пъстървовата зона, по-надолу заедно с мряната и скобара и в най-долните участъци на течението при устията на реките. Все пак при един типичен речен летен излет трябва да се знае, че рибата е способна дълго време да се задържа в бързеите, около втичалата на потоците и водовъртежите. Изобщо при клена е характерна честата смяна на местообитанията в зависимост от сезона, околната температура и предпочитаната в момента храна. Общото правило е, че колкото е по-студено, толкова рибата се държи в по-спокойни води и търси сигурността на дълбочините. И обратно – със затоплянето на времето кленовете излизат на плиткото и в по-бурни води. В неподвижни води поведението на речния кефал също носи някои изненади. В язовирите например кленовете извършват характерни сезонни миграции. Най-типичната от тях е пролетното навлизане в устията на пълнещите водоема реки, когато пасажи от кефали се качват нагоре срещу течението на реката. Това явление е свързано повече с инстинкта за размножаване, отколкото с преследването на плячка, но кленовете са склонни да следват и преместването на пасажите от малки рибки, които през есента напускат плитчините и търсят сигурност в дълбокото. Любими места за едрите кленове са в близост до отвесните, стръмно спускащи се във водата брегове. Те често патрулират покрай тях, дебнейки от дълбините рибета, рачета, малки жабчета и дори мишки. В блатата, мъртвиците и свързаните един с друг гьолове кефалите най-често се навъртат около протоците между различните части на водоема. При всички случаи обаче речният кефал предпочита чакълесто или пясъчно дъно за разлика от своята близка братовчедка мъздругата, която няма нищо против тинестите участъци. По отношение на активността речният кефал е по-скоро типично дневна риба. Общо взето, той усилено търси храна от ранно утро до късно привечер. Като има и изключения – в летните горещини активността му се измества към нощта и ранното утро. И обратно – в студените сезони охотата му се засилва по пладне и в ранния следобед. Изобщо, когато става дума за излет на речен кефал, никога не бива да се забравя, че поради целогодишната активност на тази риба и заради нейната доказана всеядност не могат да съществуват единни и общовалидни правила за нейното ловене. При всички случаи те са най-малкото сезонни, зимни, пролетни, летни, есенни, а също така речни, гьоладжийски и язовирски.
Стръв и захранка

Макар никой да не захранва специално и само за клен, все пак първоначалното захранване при смесен речен риболов оказва своето въздействие и върху намиращите се наблизо речни кефали. За пролетния и летния риболов понякога точно захранката решава нещата. Мачкан хляб с кюспе и малко глина за мътилка стигат. Изобщо, когато се захранва за мряна и скобар, можем да очакваме и удари от дребни до средни кленове. Подхранката в такъв случай също е класическа – варено жито или кускус. Те заедно с тестото са и най-често използваната стръв при смесен речен риболов. Има и колеги, които използват животинска кръв като захранка при зимен и ранен пролетен риболов. Тази практика обаче е силно ограничена, защото набавянето на специфичната захранка е възможно само в селата. По отношение на подходящата стръв за улов на клен може да се спори безкрайно. Най-важното е да се знае, че тук има два подхода – първо, сезонността и, второ – големината на очакваните и търсени риби. Малките и средните кефали имат действително смесено хранене. Те поемат с охота едновременно както растителна, така и животинска храна. По-големите клендаци, изглежда, наблягат на хищничеството, като според сезона не се отказват и от някои специфични за тази риба деликатеси като джанки, черници и т.н. Ето защо при прегледа на подходящите видове стръв по-надолу ще спазваме сезонния принцип. През зимата хирономусите (червенките), торният и белият червей са добро решение, стига да се подават на грозд. Пресен черен дроб, нарязан на ивички, или пилешки черва също съблазняват по-едрите парчета. Липсата на достатъчно малки рибета с продълговата форма през студения сезон се преодолява с парчета и опашки от рибки или със зимните блесни и по-едрите мормишки. В ранната пролет към торните и белите можем да включим и земните едри червеи. Те са особено подходящи за замътените сури пролетни води. Изненадващо добра работа в подобни условия вършат и тестените примамки и качамаци, особено вареното тесто, което е достатъчно жилаво и меко. От една страна, тази стръв привлича рибата чрез аромата, от друга – тя се белее във водата и лесно се откроява на по-тъмното дъно. В по-късната пролет вече можем с успех да опитваме и с някои насекоми – майски бръмбар, пчели, търтеи, мравки, гъсеници, черни щурци, а защо не и едри домашни мухи. Заедно с това продължаваме да разчитаме и на торните, земните и белите червеи. В началото на лятото вече трябва сериозно да мислим за ситни рибета с продълговата форма – кротушки, уклейки, лещанки, кубинки и щипоци, защото кленът определено ги предпочита пред по-изгърбените. Това е и времето, когато идеална работа ни вършат ручейниците и особено пиявиците. Важно е те да бъдат от едрия черен или тъмнокафяв медицински вид, а не от ситните пъстри пиявички под речните камъни. През лятото към почти всичко изброено досега се включват и малките жабчета, поповите лъжички, зелените и кафявите скакалци, поповите прасета и дребните плодове, като череши, вишни, джанки, черници и зърна от черно грозде. Не бива да се забравя обаче тестото, вареното жито и млечната царевица.
Изкуствени примамки

От пролетта до есента кленът гони на блесна. Най-често се използват малки въртящи се блесни, с класически или леко удължени лъжички. Практиката у нас сочи като най-подходящи малките номера – от 0 до 2, бели или жълти. Малки клатушки също вършат работа, но само в неподвижни води. При спинингов риболов обикновено кленът сам свършва работата по засичането. Все пак при лек удар по блесната не бива допълнително да засичаме или да ускоряваме воденето є. Често след първото чукване идва и решителният удар, при който ускоряваме въртенето и вдигаме бързо пръта. При булдото вече имаме и визуална представа от момента на атаката, така че лекото засичане при появата на кръг в дирята с мухите е добър ход. Кленаджийските изкуствени мухи са най-често черни или кафяви, с куки между 10 и 7 номер.
Кулинарни качества

Едно от големите предимства на клена е това, че той бързо може да се изчисти. Едрите люспи падат лесно, пък и размерите на рибата все пак не вещаят прекарването на няколко часа близо до умивалника. Месото му е бяло, сравнително меко и нежно. То има леко сладникав вкус, като в повечето случаи не притежава тежка рибна миризма. Ако кленът е уловен в течащи води, месото му няма тревен или тинест привкус. Недостатъкът му е в почти равномерно разпределените ситни плаващи костици, чийто брой при препържване намалява чувствително. До 25–30 сантиметра рибите се пържат цели или разполовени по дължината на гръбнака. По-едрите вече се режат на един пръст дебели филийки, а големите – над кило, могат и да се пекат на фурна. Общо взето, вкусът е наистина превъзходен, но плаващите кости са голям минус. Хайверът на речния кефал може да се осоли и да се разбива както на останалите шаранови риби.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 31 Март 2010, 17:26:35

Изображение

Наименование: Скобар
Други названия: скобар, бойник, алай
Латинско наименование: Chondrostoma nasus

Описание: Скобарът е живото доказателство, че за истинския риболовец на първо място идва борбеността и надхитряването на една риба, а не толкова качеството на месото є. И наистина скобарът е основен, както се казва днес, култов обект за хиляди любители на спортния стил в речния риболов независимо от всеобщото мнение, че е твърде костелив и безвкусен. На дължина тази риба от семейство шаранови достига 50 см, а на тегло 1 – 1,5 кг. Много рядко скобарът може да стигне и до два килограма. Той е типично речна стадна риба, която обича и непрестанно търси течението. Стремително издълженото му и леко странично сплескано тяло загатва за големите му способности на плувец, но не е достатъчно, за да си представим на какво е способен в един речен бързей. Всъщност скобарът е на трето място по скорост на плуване сред нашите риби. Преди него са само балканската и дъговата пъстърва, а веднага след него се нарежда расперът. Скобарът е покрит със сравнително едри сребристи люспи. Всичките му плавници, с изключение на гръбния, са оранжево-жълтеникави. Гръбната му перка обаче е опушено сива. Най-лесният признак за разпознаването на скобара обаче си остава неговата уникална уста. Тя е долно разположена, при това доста назад от върха на изострената напред муцуна. Характерна за устата на скобара е острата като длето долна устна, с която рибата стърже водорасли от скалите и камъните. Поради странното разположение на устата си скобарът е принуден да се завърта настрани или направо нагоре с корема, за да приема храна. На терена на излета това се забелязва като твърде често проблясване на рибите във водата. Скобарът е риба с твърдо установени навици и приумици. Поради това мнозина риболовци са склонни да му приписват едва ли не човешки качества като капризност, коварство и т.н. Истината е, че скобарите, изглежда, инстинктивно изпълняват някои рибешки ритуали, но с такава вдаденост и последователност, че това изглежда едва ли не като съзнателно поведение. Скобарите обитават средните течения на някои наши реки – Струма, Росица, Марица, Арда, Тунджа, Тополница, Малък Искър, Вит и, разбира се, Дунав. Но може да ги видим и нагоре или надолу от тази средна зона. Любимите им места често съвпадат с тези на черната мряна, поради което двете риби понякога се ловят заедно. Скобарите обаче спазват абсолютна ръстова йерархия. Стадата им са дълги върволици от почти еднакви на големина риби. Едрите скобари с настървение прогонват всичко по-дребно от тях от района, в който се настаняват. Тяхното място в реката най-често е долният край на бързея, веднага след който има увеличаване на дълбочината. На такива места по дъното най-често има редица от едри камъни, а зад тях – по-дълбочка трапчинка. Това е идеалното място за скобара. Така той хем е в бързея, хем има известен “завет” от течението в окопчето зад редичката камъни. Друга важна привичка на тази риба е фактът, че нейните ята може да се проточат на стотици метри в подводна “индианска нишка”. Скобарите са чудесен пример за илюстрация на теорията за т. нар. рибни пътеки. При своите странствания нагоре по течението скобарите никога не са движат в средата на реката. Най-често те минават на 1,5 – 2,5 метра от брега, но винаги следвайки едни и същи рибни пътеки на дълбочина около 1,20 – 1,50 метра. Идеалният им път дори не е покрит с камъни, а с подводни, широки 15–20 см цепнатини по протежение на течението. Познаването на твърдите навици на скобара е половината от успеха в преследването му, защото, от друга страна, той си остава непредвидим. Има прекрасни дни с време, температура, бистрота на водата и всички условия за убийствен риболов. Скобарите са пред нас в местата, на които сме ги “драли” стотици пъти. Но не пипат на нищо. Каквото и да направим, откъдето и да замятаме, каквито и захранки да им предлагаме. Те са тук, но не и за нас. Причината за тази направо издевателска тяхна самостоятелност е в начина на хранене на скобарите. Когато си ще, рибата си настъргва малко водорасли от камъните и се засища. Напролет скобарите без особени притеснения си стържат оплоден чужд хайвер, после водораслите се развиват и те могат да минат прекрасно и без нашата стръв.

Стръв и захранка

Изкушаването на скобара към стръвта на въдицата зависи изключително много от уменията ни да захранваме. Подхранването пък е ключат към задържането на рибите в настървено състояние. Много риболовци от собствен опит знаят, че първоначалното захранване е от изключителна важност в риболова на скобар. Често на един речен вир застават по няколко колеги, които ловят на една и съща стръв. От тях обикновено най-добри резултати има този, който е дошъл пръв и е направил началното си захранване. Скобарите са надушили надолу по течението неговата захранка, тръгнали са в редица към нея и след това вече не се отклоняват от избрания път. Независимо, че по него и други риболовци ги засипват с храна, те най-често упорито си държат на редичката и не се отклоняват от нея. Ето защо първоначалната захранка е толкова важна. Тя може да съдържа и глина, за да пуска надолу по течението примамлива мътилка, или пък може да съдържа трици, брашно и галета – все леки фракции, които също могат да стигнат далеч надолу по течението. След първоначалната захранка, която се дава на няколко пъти от по 4–5 големи топки, идва време и за захранването на самото място. Сега вече топките може да са с жилаво измесен хляб с глина. Хвърляме ги групирано, като целта ни е захранката да се заклещи между камъните по дъното и да си остане в избраната от нас зона. Следващата ни стъпка е да подхранваме по принципа на тотото – “с малки суми, но редовно”. В момента, когато започват да се обаждат мренки и дребни кленчета, но внезапно изчезнат, значи скобарите са дошли. Обикновено те свирепо разгонват всички риби, които не отговорят на техния размер. Сега вече ни остава само да улучим и стръвта и да започнем вълнуващия риболов с бързия и борбен противник.

Кълване и засичане

След като нужното място е захранено и скобарите са събрани, е необходимо последно прецизиране на дълбочината. При по-силно течение тя може и да надминава физическата дълбочина на мястото с около една трета. Целта е стръвта да се носи по самото дъно. Това е много важно, защото само така стръвта ни се завира под муцуната на скобара и за да я лапне, не му се налага да се обръща. Ако стръвта ни минава малко по-високо от дъното (на повече от 8–10 см), шансовете ни намаляват с над 50 процента. Кълването на скобара е много трудно за разпознаване. Причината са постоянните закачания по дъното и по камъните, които не могат да са избегнат поради съзнателното търсене на дъното. Най-често в бързея кълването се изразява в известно задържане на плувката и лекото є потапяне във водата. В по-тихите вирове вече значително по-ясно плувката изчезва под водата. Отначало тя тръгва бавно, но с постоянно ускоряване. Връщанията са много чести. Ето защо при риболов на скобар на плувка се засича винаги при съмнително спиране и задържане на плувката. Ако по някаква причина сме пропуснали да видим как е изчезнала под водата, пак засичаме за всеки случай. Естествено, най-добрият случай е, когато всичко е станало ясно и забиването е недвусмислено рибешко. Тогава засичаме веднага при повеждането на плувката, но не се бавим много, за да не върне.

Кулинарни качества

Тук вече никой не бива да се криви душата. Скобарът има възтричаво месо. На всичкото отгоре той е рибата, която най-бързо се разваля през лятото. Не се слага никога в найлонов плик. По-добре е да изсъхне на слънцето, отколкото да го сложим в плик дори и за половин час.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 1 Април 2010, 17:11:01

Изображение

Наименование: Черна мряна
Други названия: балканска мряна
Латинско наименование: Barbus meridionalis petenyi

Описание: Балканската мряна държи нещо като рибешки стандарт за красота. Нещо повече, тази прекрасна риба си е спечелила завинаги място на красавица и в българския фолклор. Традиционното оприличаване на моминската хубост на мряна риба никак не е случайно. Защото формата на балканската мряна е съвършена. Рибата е вретеновидна, някак приятно закръглена и е покрита със ситни здраво захванати люспи. Иначе и балканската мряна е от семейство шаранови. Размерите на черната мряна рядко надхвърлят 35 см на дължина, а теглото є може да достигне и до 1 кг. Цветовете на мряната силно зависят от околната среда. Най-често рибата е златиста, изпъстрена със ситни тъмни петънца. Ако обаче дъното е повече каменисто, отколкото песъчливо, можем да срещнем и биещи на сребро екземпляри. Гърбът при черната мряна винаги е по-тъмен, понякога до опушено бронзов или откровено сиво-черен. Плавниците най-често са жълтеникави на цвят, но ако рибата е в брачен период, могат да бъдат и чисто оранжеви. Характерна за балканската мряна е аналната перка, която е силно прибрана към тялото. От другите видове мрени – от бялата – Barbus barbus, маришката – Barbus cyclolepis, и резовската – Barbus tauricus Kesseler, я отличава последният удебелен лъч в гръбната перка. При черната мряна той е мек и не е назъбен в задния си край. Главата на рибата е малко източена и удължена. Устата е долна с месести и здрави устни, гарнирани с два чифта мустачки. Първата двойка мустачки е в ъглите на устата и са по-големи. Втората двойка се намират на върха на муцуната и са по-малки. Черната мряна е типична стадна риба. Така че, хванем ли една, трябва да сме готови да излъжем и нейните посестрими. (По-нататък ще даваме регистрираните постижения от статистиката на Съюза на ловците и риболовците в България – СЛРБ, до март 1999 г. Тази статистика се води най-отдавна и се смята за достатъчно достоверна. При видовете, за които засега не са регистрирани постижения, няма да се дават данни. По традиция у нас състезанието за риболовен рекорд се води само по измереното тегло на екземпляра, тъй като при измерването на дължината има повече предпоставки за грешки.)
Стръв и захранка

В повечето справочници пише, че черната мряна обитава участъка на реките, намиращ се непосредствено след пъстървовата зона. Това е вярно, но не ни дава и най-малка представа за чудесните речни кътчета, в които можем да търсим тази риба. Балканската мряна намира добри условия за развитие в горните и средните участъци на нашите реки. А това най-често са прекрасни речни дефилета с много завои и скали с поредица от бързеи и вирове. През топлото лято мрените предпочитат да се задържат в бързеите, където ровят по дъното в търсене на ларви и дребни речни животинки. Понякога пасажи от еднакви по размер риби излизат на много плитко в някой по-тих пясъчен залив, за да се напекат на слънцето. Привечер мрените напускат бързеите и се прибират в по-дълбоките вирове, за да прекарат нощта в по-голяма безопасност. През есента мрените очевидно се запасяват за зимата. Някъде от втората половина на септември, та до началото на ноември е периодът на голямото и устойчиво кълване при черната мряна. Количеството на захранката, която ще хвърлим, зависи преди всичко кой вариант на риболов ще изберем. Ако познаваме мястото и сме сигурни в него, захранваме здраво с 5–8 големи топки мачкан с глина хляб. В зависимост от наличието и силата на течението тази захранка се хвърля с известно предварение – по-нагоре по течението. Ако ще практикуваме речен риболов с честа смяна на вировете и много движение, захранваме с две-три топчета колкото орех. Хвърляме двайсетина пъти и ако няма резултат, отминаваме нататък. При всички случаи обаче захранката в река изисква повече време, за да подейства. Така че се хвърля упорито, докато не отчетем първите удари. Обикновено това са по-дребни мренки, които скоро ще бъдат прогонени от по-едри парчета. Това е много характерно при черната мряна – тя е способна да води истински подводни битки за територията, богата на храна. Подхранката вече може да включва и елементи от стръвта. Все пак и тя е добре да бъде измесена с глина, за да дава и мътилка, която силно привлича дънните риби.


Кулинарни качества

Когато става дума за черната мряна, можете спокойно да изкомандвате: “Шапкии, долу!” Това е рибата с най-фино балансираното месо. То е сравнително стегнато, но не е твърдо. На цвят е кремаво, но може и леко да розовее. Малко по-мазно е от месото на балканската пъстърва, на което най-много прилича. Все пак вкусът на месото на черната мряна не може да бъде сбъркан с никоя друга риба. Типично е отсъствието на натрапчива рибешка миризма – нещо характерно за речните видове, обитаващи бързи води. Вкусът е лек и някак завършен. На всичкото отгоре костите при тази наистина царска риба се вадят наведнъж с едно издърпване на гръбнака. Най-добрият начин е пърженето. А най-неприятната част преди него е махането на ситните и здрави люспи. Ако сме на излет с преспиване и искаме да хапнем мряна – тогава не бива да я пържим. Палим огън и когато стане на жар, пъхваме в нея завити в орехови листа мренки. След 15 минути ги вадим. Сокът от ореховата шума не само е задушил мряната, но е придал на месото един леко опушен, направо вълшебен дъх.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 3 Април 2010, 16:55:15

Изображение

Наименование: Кротушка
Други названия: воденичарка, дерменджийка
Латинско наименование: Gobio gobio

Описание: Кротушката е малка вретеновидна рибка от семейство шаранови. В зависимост от условията на обитаване при тази рибка се срещат известни различия в големината и цветовете на тялото. Все пак максималните є размери са 20 см дължина и тегло от 100 г. Средните параметри на ловените с въдица риби обаче рядко надхвърлят 12–15 см. Кротушката има стремителен вретеновиден силует с хармонично поставени жълтеникави плавници, които са изпъстрени с тъмни пресечени жилки. Гръбчето е зеленикаво-кафяво, сивкаво или дори маслинено. Люспите са сравнително едри за размера на рибката. Характерно е, че по тях няма слуз. От двете страни на тялото по протежение на страничната линия са оформени ивици от по-тъмни петна. Техният цвят може да варира от тъмнокафяв през почти черен до синкаво-черен. Главата на тази рибка е сравнително едра, с големи очи и долно разположена уста, в ъглите на която има по едно мустаче. Всичко това идва да ни каже, че имаме работа с типична дънна риба. Характерно за нея обаче е, че е способна да обитава и доста плитки води, независимо дали са подвижни или не. Все пак предпочитаните от кротушката води трябва са чисти, като дъното да не е много затревено или тинесто, а покрито със ситен чакъл или пясък.

Стръв и захранка

Кротушката е стадна риба, а това означава, че захранката и подхранката могат да ни свършат великолепна работа. На всичкото отгоре трябва да ни е ясно, че кротушката е една от най-типичните дневни риби, които се срещат у нас. Така че, ако ще се отдаваме на кротушкарската страст, няма никаква нужда да сме по тъмно на водоема. По-доброто решение е да си отспим и някъде към 8 часа да подхванем началото на един незабравим ден в компанията на смелите и лакоми малки рибоци. Захранването на мястото е толкова важно, колкото и правилният му предварителен избор. А той се свежда до няколко прости правила: чисто от водорасли дъно, най-добре каменисто или пясъчно. Дълбочина според сезона – есен и ранна пролет и над 2 м, а през лятото и на по-плитко. При течащи води и топло, слънчево време пасажите от кротушки се държат в плитки и среднодълбоки бързеи. Естествено, за да не хабят сили, рибоците “кротуват” на завет от течението зад някой по-голям камък и се придвижват скокообразно до следващото укритие. Ето защо захранването трябва да се съобрази с конкретните условия, като в спокойни води се хвърлят 5–6 топки мачкан хляб с глина. Докато при течение се минава на често захранване с малки топчета. И в двата случая не бива да се вживяваме много в състава на захранката. Накиснат хляб с глина и малко кюспе е вече разкошен вариант. Ролята на глината е основна. Тя дава миришещата на храна мътилка, която дънно хранещите се рибки надушват отдалеч и проследяват до мястото със същинската захранка. Подхранка на вече събралите се кротушки може да се подава непрекъснато, но по мъничко. Целта е се поддържа “интересният” хранителен облак около нашето си място. В подхранката може да се пуснат и доза-две накълцани торни червеи, особено ако имаме изразен спад в кълването.

Качества като стръв

За риболов на речен кефал, бяла риба и по-едър костур на плувка това е една от най-предпочитаните рибки за стръв. Ако обаче се монтира на дънна линия, се използва или горна позиция на класическо чепаре, или монтаж с междинен поплавък на повода – стиропор, булдо, корк.

Кулинарни качества

След като порядъчно се измъчим с изчистването на тези мъници, може да му отпуснем края и да се готвим за среща с един прославен в чужбина специалитет. Най-разпространеният начин за приготвяне на кротушки е пърженето. Във Франция ги предпочитат оваляни в галета и докарани до златисто в леко подлучен зехтин. В Русия и Полша преди пърженето рибетата се потапят в сметана. Месцето на кротушките е бяло и леко и дори малко сладникаво. Единственият недостатък на малкото украшение за софрата е възтвърдият гръбнак за такава малка рибка. Независимо от тази подробност пържените кротушки са нееднократно описвано мезе в класическата литература. Изобщо с пенлива нагарчаща бира или тънко резливо бяло вино тази риба наистина надскача отпуснатия є от Бога мизерен ръст.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 4 Април 2010, 12:51:07

Изображение

Наименование: Червеноперка
Други названия: червеноперка
Латинско наименование: Scardinius erythrophthalmus

Описание: Истинската червеноперка също е член на семейство шаранови. Тя е сред най-красивите риби в нашите водоеми, но и се среща значително по-рядко от бабушката, с която често се обърква от въдичарите. Размерите є са дължина до около 30–40 см и тегло до 1 килограм. Рядко тя може и да надхвърли това тегло, за да достигне до 1,5 кг. От бабушката се различава по жълтеникавия цвят на очите, които при другата риба са оранжево-червени. Устата на червеноперката сочи нагоре, което подсказва и хранене на повърхността. Гръбната є перка е поставена доста зад началото на коремните плавници, които при бабушката са на една вертикална ос с гръбната перка. Съществена разлика е и това, че червеноперката има много по-малко слуз по люспите, отколкото при бабушката. Гърбът на тази истинска водна красавица е кяфяво-зелен, а отстрани е покрита с люспи, които бият на бронз и златисто. Само при малките рибки те са все още сребристи. Червеноперката е доста гърбава риба. Тя е силно странично сплесната и като форма на тялото повече прилича на платика, отколкото на бабушка. Най-голямата атракция при нея обаче са плавниците – червени и дори виненочервени, донякъде с изключение на гръбната перка, която може да жълтее или да бъде оранжева. Рибата расте по-бързо от бабушката и предпочита стоящи и бавно течащи води. У нас се среща значително по-рядко от съперницата, с която често я бъркат. Червеноперката заема съвсем друга екологична ниша, тя винаги търси укритие в близостта на водната растителност и обитава средните и повърхностните водни пластове. Най-добре червеноперката се развива в слабоалкални води. Храни се отначало със зоопланктон, а сетне с растения, личинки, охлюви и насекоми.

Стръв и захранка

Риболовът на червеноперка е изначално по-труден, защото рибата наистина винаги се държи в близост до водорасли и шавари. По-едрите червеноперки с “богат жизнен опит” почти не напускат сигурните си растителни укрития. Поради това захранването за тази, много по-предпазлива от бабушката риба се прави след по-дълго и внимателно оглеждане на подходящите места. Често през летните дни червеноперката се издава, като се вдига на самата повърхност. Понякога там тя характерно и шумно се премята. Точно тази игра, особено ако е във водно огледало насред водораслите, е сигурен признак, че имаме работа с този вид. Захранката за нея трябва да е по-лека, за да се задържи по-дълго в горния и средния слой. За да не стигне до дъното, тя трябва вече да се е разнесла и разтворила по-нагоре. Затова хлябът за нея се накисва, отцежда и стрива през сито, но не се мачка. Възможно е в него да се добавят и накиснати бисквити, трици или галета. Ако избраното място е по-близо, например дупка сред водораслите, може да се подаде и захранка във вид на рядка каша. Подхранката също трябва да не е от големи топчета. Червеноперката е плашлива риба и не бива да я бомбардираме с пльоскащи буци за примамка.

Кулинарни качества

Тук обаче трябва да признаем, че особено през лятото ни чака разочарование. Месото на червеноперката има натрапчиво тревен вкус. Горчивината се усеща по-силно, отколкото при бабушката. Рибата се нуждае от накисване в прясно мляко, ако държим да я консумираме в най-добрия є вид. Става само за пържене.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 5 Април 2010, 12:01:03

Изображение

Наименование: Бабушка
Други названия: червеноперка, платика, платичка (неправилно)
Латинско наименование: Rutilus rutilus

Описание: Бабушката е една от най-широко разпространените наши риби от семейство шаранови. Характерно за нея е, че в зависимост от условията на обитаване има много различни вариации. На дължина достига докъм 40 см, а на тегло дори надхвърля 1 кг. Естествено, само при благоприятни условия за развитие. Най-често ловените екземпляри са с дължина между 10 и 20 сантиметра. Тялото є е по-удължено в сравнение с платиката, но височината є подлежи на нарастване с възрастта. Малките бабушки са по-вретеновидни, но след като достигнат 15–20 см дължина, започват да се развиват във височина. Тялото е странично сплескано, с едри и добре открояващи се сребристи люспи и ясна странична линия. Гърбът е сиво-зелен, зелен, кафяво-зелен до маслиненотъмен. Гръбната и опашната перка често са сиво-зелени, като се случва и да червенеят. Долните двойни плавници са червеникави, а аналната перка – оранжево-червена с потъмняване на върха. С възрастта червеният цвят на перките се засилва. Именно тяхната окраска наподобява тази на червеноперката и това дава основание на мнозинството от въдичарите да наричат така и бабушката. Главата на рибата е сравнително малка, а муцуната е закръглена и тъпа. Устата е коса, крайна. Очите на бабушката са оранжево-червени с изразено червено петно в горната част. Това е един от най-сигурните признаци, по които се различава от червеноперката, при която очите са жълти. Бабушката е способна да се приспособява към различни условия – реки със средно и бавно течение, язовири, гьолове, мъртвици и дори полусолени води. Предпочита да се задържа в места с наличие на водна растителност, но не направо в нея, както е при червеноперката и лина, а около нея. Това е риба с изключителна адаптивност към условията, поради което често формата и цветовете є търпят изменение. Хайверът є може да бъде оплождан и от мъжките на няколко други вида, при което образува хибридно поколение. Предпочита средните и долните водни пластове с пясъчно, глинесто, но не много тинесто дъно. Храни се с насекоми, личинки, червеи, а през лятото и с нишковидни водорасли.

Стръв и захранка

Независимо от нашествието на костура из нашите водоеми бабушката все още се среща в добри количества в повечето от подходящите за нея места. Често тя е първата риба, улавяна от новаците в риболова. Причината е, че особено по-малките често се държат близо до брега. Бабушката е типична стадна риба – обади ли се една, значи наоколо има и други. Все пак изборът на място си има особености. Първата е в наличието на дълбочина, близостта на шавари, пояси от водорасли и предимно пясъчно, глинесто или дъно със ситен чакъл. Захранването е задължително. Най-често се хвърлят пет-шест големи топки омачкан хляб с разкиснато кюспе или шрот, които може да бъдат замесени и с глина. Готовите специални пакетирани захранки са изключително въздействащи върху бабушката. Може би от всичките наши риби тя най-бързо се отзовава на присъствието им във водата. Подхранката на избраното място се прави с чести подавания на малки порции. По принцип те вече могат да съдържат и използваната стръв. Ако дъното не е затревено, въздействието им си проличава бързо. Подхранката може да включва кускус, варено жито, топчета качамак и бял или торен червей.

Бабушката като стръв

Малките бабушки – до 5–6 см, са любима храна на костура. На по-големи – 10–12 сантиметра, вече може да заметнем за бяла риба, а над тези размери – за щука или сом. Поради по-широкото си тяло бабушките живеят по-дълго на куката и освен това понасят по-добре дълбочината от уклея. Изобщо бабушката е предпочитана и широко използвана у нас стръв. Най-често тя се закача под гръбната перка или странично в дебелата част на опашката. Възможен е и монтаж на система от две тройки, особено при гонене на щука. За стръв се ловят по-лесно от уклейчетата и влизат по-смело в рачилото. Примамката е малко омесен хляб с кюспе. Поставена в кофа или бидонче, бабушката понася по-дълго пътуване от уклейчетата и в този смисъл е подходяща за предварително запасяване със стръв при излет за хищници в по-отдалечени водоеми.

Кулинарни качества

Месото на бабушката е бяло, малко воднисто и меко. През лятото не е изключено то дори да нагарча, защото рибата се храни с много водорасли. Малките бабушки се пържат цели като уклеите. Преди тигана може да се овалят в царевично брашно, което им дава допълнителна хрускавост и леко тушира евентуалната горчивина.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 6 Април 2010, 17:42:56

Изображение

Наименование: Платика
Други названия: дунавска платика
Латинско наименование: Abramis brama

Описание: Това е риба от семейство шаранови. Отличава се с малка глава, силно странично сплескано тяло с характерна висока гърбица, която с лека извивка започва непосредствено зад главата. Аналният плавник е продълговат като кил и около него няма люспено покритие. Платиката е риба, която може да достигне до сериозни размери – дължина 60 и повече см и тегло към 5–6 килограма. Всички плавници са сиво-черни на цвят и дори в брачния период си остават такива, без да червенеят, независимо от факта, че по тях се появява закратко и светлосив до белезникав обрив. Тялото е широко и приплеснато отстрани. Цветът на рибите варира с възрастта или заради характера на водата, която обитават. Малките платики до втората си година освен това не са така изразително гърбави. Техният цвят бие повече на сребро. С възрастта рибата расте силно във височина, която достига до една трета спрямо общата дължина на тялото. Цветът на тази водна “чиния” също търпи изменение, като гърбът става тъмнокафяв до тъмносивкав, а странично рибата започва да придобива все по-отчетлив бронзов оттенък. Устата е малка, полудолна, но е способна да се разпъва напред като хобот, с който платиката рови по дъното, за да търси храна. Това е типична стадна риба, която живее в придънния слой на водата, който рядко напуска. Естествено се среща в Дунав и долното течение на вливащите се в него реки, но е изкуствено разселена и в много вътрешни водоеми на страната – кариери, баластриери и язовири. Платиката е топлолюбив вид и отлично се развива в топлите водоеми около ТЕЦ “Марица-изток” – яз. “Овчарица” и яз. “Розов кладенец”. В последните години има добра популация и в много по-студените язовири “Искър” и “Душанци”, но това не променя факта, че обича по-топлите води. В реките тя се държи около шаварите, граничещи с дълбоки заливи и ями с обръщане на течението. Предпочита глинестите и леко тинестите дъна. По-рядко можем да я открием в район с пясъчно дъно. Дори дъното с малки камъчета е по-добро за нея, отколкото равният слой пясък. Характерно за по-възрастните риби е, че и на дъното търсят укрития от течението в близостта на малки прагчета. Дори 10–15-сантиметрово стъпало в глинестите пластове вече є дава сигурност и платиката предпочита да се държи именно там. Храни се с дънни организми, които извлича, като засмуква тиня и я предъвква. Освен това не прощава на червеи, личинки, пиявички и дори някои видове мекотели. През лятото похапва и в коренищата на шаварите, които шумно смуче, но може и да “пасе” някои видове водорасли. Платиката расте бавно до втората си година. След това ускорява темпа на трупане на тегло и за известен период при добри условия е способна почти да го удвои за година. Достига до 15–20-годишна възраст, като с времето нараства силно във височина.

Стръв и захранка

Само по изключение можем да хванем платика без яка захранка. Този факт е известен на повечето въдичари. Другото прочуто качество на платиката е, че е крайно внимателна и предпазлива риба, която се плаши лесно от всеки по-силен шум или плясък по водата. Все пак и тя се издава, докато рови по дъното, с характерните балончета въздух по повърхността. При тихи и прозрачни води можем да забележим и леко размътване в зоната на мехурчетата. След като сме избрали място с достатъчна дълбочина – 4 до 6 метра, и подходящо глинесто или тинесто дъно, е нужно да започнем със захранването. За предпочитане са готовите подхранки, с които магазините изобистват. Храната се овлажнява след това се правят топки, които се мятат в избраната зона, за да се оформи стабилно хранително петно, на което ще разчитаме през целия излет.

Кулинарни качества

Месото на тази ленива риба е бяло и нежно. Особено при нейната обработка е това, че люспите є са покрити с много слуз. Това налага по-внимателно и дълго измиване на улова. По-дребната е добра за класическо пържене. Средните риби – до кило, се разцепват по дължина покрай гръбнака и след това се режат на парчета. От едра платика може да се очаква и добро пасване в тава на фурна за плакия. Изненадващо е, но месото на тази дънна риба много по-рядко има тинен привкус, отколкото при други видове. Бяло ароматно вино, изглежда, върви най-добре на задушевния, изпълнен с редица тактически подробности разказ за победата срещу коварната предпазлива водна твар, която с вещина и чалъм сме успели да надхитрим.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Следваща

Назад към Хоби (Общ)

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта

  • Advertisement