• Advertisement

Рибата в българските водоеми...

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 7 Април 2010, 17:34:59

Изображение

Наименование: Уклей
Други названия: уклейка, блескач, терзийка, пръскач, беловар, чаушан
Латинско наименование: Alburnus alburnus

Описание: Уклеят е представител на семейство шаранови. Може да изглежда невероятно, но всъщност малката сребриста рибка е близък братовчед на дебелия тромав шаран. По въпроса за размерите на тази сякаш отлята от сребро рибка в научната литература се срещат различни величини. Най-често дължината є се определя в границите 15–20 см, а теглото є – между 80–100 г. Въдичарите обаче знаят, че това не е точно така, защото в нашенските рубрики “Добър улов”, “Златната въдица” и “Лична слука” неведнъж сме виждали снимки на “исполински” уклеи с дължина 25 см и тегло към 160–200 грама. Но все пак ихтиолозите имат право, защото уклеи с рекордни трофейни размери се срещат наистина само по изключение. Уклеят е рибка с продълговато, странично сплескано тяло, с изящна стремителност и хармоничност. От пръв поглед е ясно, че имаме работа с отличен и бърз плувец. Гръбчето най-често е зелено, синьо-зелено или сиво-зеленикаво, а понякога и с по-тъмен маслинов оттенък. Част от оцветяването на гръбчето сякаш премива странично и по-надолу, където се губи в подчертано металното сребро на люспите. За такова малко рибе те са добре оформени и достатъчно едри. Характерно за тях е, че лесно и бързо опадват при хващане на уклея в ръце. Перките най-често са сивкави, като в основата си могат и да жълтеят леко. Характерна за рибката е и аналната перка, която е удължена подобно на кил. Очите са подчертано сребристи. Като повечето риби на въздух уклеят губи част от красотата на цветовете си, но все пак не така рязко, както това става с балканската пъстърва. Долната челюст на уклея е не само по-дълга от горната, но е и характерно извита нагоре. Това показва и типичният за тази рибка начин на хранене – често на самата водна повърхност, преследвайки малки мушици, комари и други ситни летящи твари. Уклеите редовно изскачат над водата, особено привечер, когато насекомите са близо над нейната повърхност. Те ги атакуват директно или, скачайки, ги намокрят с пръски вода, за да прекъснат полета им. Това, разбира се, важи за по-големите, вече поотраснали рибки, иначе ситният уклей се храни предимно със зоопланктон. Рибката живее около 8 години, у нас достига полова зрелост на втората си година. Размножава се през втората половина на пролетта на големи пасажи, като хвърля хайвера си на порции в зависимост от температурата. При рязкото є понижаване за няколко дни уклеят прекратява хвърлянето на хайвера и го подновява чак когато температурите трайно се повишат. В нашите води тази рибка е разпространена почти навсякъде. Все пак по-добре се развива в дълбоки водоеми с бистра и чиста вода – язовири, кариери за вадене на чакъл, реки със средно течение. Определено не му понасят блатата и горните участъци на реките, едно, заради студената им вода и, друго – заради бързеите, които не обича много. В заключение за вида може да се каже, че предпочита стоящи или бавно до умерено течащи води с по-голяма дълбочина, независимо че обитава предимно горния им слой. Оттук следва и изборът на местата за риболов на уклей: във водоемите със стоящи води – места с по-рязко увеличаване на дълбочината и със стръмни, не обрасли брегове; в реките – вирове с обръщане на течението и пак с достатъчна дълбочина.

Стръв и захранка

Уклеят е типична стадна риба. Където видим един, неминуемо трябва да има и други. Често борбата за хляба насущний при тези рибки може да се наблюдава елементарно. Достатъчно е да хвърлим малко хляб наблизо и да изчакаме. Отначало сякаш като от нищото изникват две-три рибки. След няколко минути, ако и стадото е някъде наблизо, направо става напечено. Коричката хляб се мята насам-натам, а уклеите се стрелкат наоколо като полудели, докато парченцето хляб не се “стопи”. Тогава за минута-две безразборното щъкане продължава като по инерция и после всичко се връща в първоначалното си състояние отпреди “експеримента”. За риболовеца това означава само едно – непрестанно подхранване до края на излета. Уклеите обичат силно накиснат хляб, кюспе на прах, трици. Захранката за тях не бива да отива на дъното, особено ако мястото е по-дълбоко от 2 метра. Тогава тя става безполезна за уклея и бързо привлича други видове риби като бабушката, които могат и да объркат уклейския ни излет. Стъвта за тези стрелкащи се рибки трябва да е с малки размери, за да не ги затруднява при мълниеносното є поемане. Класиката е белият червей, особено средният размер, защото, ако е едър, уклеят вече ненужно ще се забавя с поемането му. А ако във водоема уклеят е по-дребен – направо можем да си скъсаме нервите. Добра лятна стръв са мравките и техните яйца. Мачканият бял хляб на малки топченца също върши работа. Още по-добро е жилавото тесто, но това не е стръв за всеки въдичар поради сложното му поставяне на куката и свързаната с това загуба на време. Мухите и изобщо всички ципокрили малки насекоми са идеални за уклея, но ловенето им е трудно, поради което за стръв се слагат инцидентно.

Уклеят като стръв

Често в заложеното цапало, особено при по-мътни води, попадат и съвсем добри за тигана уклеи. Това не е съвсем спортен риболов, но като оберем дребните за стръв, можем да се възползваме и от другите за подсилване на мезето за бирата. В рачило влизат по-дребните уклейчета, но се улавят трудно, особено ако сме го заложили на по-дълбоко. При по-плитко залагане с постоянно наблюдение имаме по-добри резултати. Но ако и това не помага, за да се справим с бързите рибки, имаме и още един шанс. Или периодично да отделяме по-дребните рибета за стръв, докато си ловим по принцип уклей, или да завържем кука убиец – например №22 – №24, да извадим най-ситната си плувчица и без всякакво утежнение да подгоним “дечицата” някъде по-близо до брега.

Кулинарни качества

Вкусовите качества на уклея са въпрос на предпочитание. Месото му е постно и сухо, така че е подходящо само за пържене. Овалян в рядко тесто с малко червен пипер, уклеят оставя далеч зад себе си всички снаксове и чипсове. От сладководните ни риби той има най-слаб рибешки вкус. Така че е подходящ и за хора, които не понасят тежката рибна миризма и дори мразят да чистят рибните кости. Изпърженият уклей най-често се хруска цял. Той обитава най-горните водни пластове и затова рядко има привкус на тиня. Не се храни и с водорасли, поради което месото му няма и характерната за други видове лятна горчивина.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 9 Април 2010, 16:57:34

Изображение

Наименование: Шаран
Други названия: баварец, унгарец, див, дунавски шаран
Латинско наименование: Cyprinus carpio

Описание:
Шаранът неслучайно е дал името си на известното многобройно рибно семейство. Този симпатичен великан от сладките води всъщност е и най-желаният риболовен обект – силен, умен, предпазлив, но и борбен. Цяло нещастие за него обаче е и това, че е изключително вкусен. Поради този кулинарен факт днес шаранът е най-важният рибовъден обект в света. Но като риболовен вид той донякъде е принуден да дели трона със сьомгата. В страни като нашата обаче, където засега няма възможност да се лови сьомга, шаранът е абсолютният лидер във въдичарските подвизи както насън, така и наяве. Изключителната му адаптивност и неговата забележителна устойчивост към измененията в средата на обитание са го направили най-широко разпространения вид риба в света. Днес, след близо 500 години селекция, съществуват безброй раси и породи шаран. От бутиковите японски многоцветни декоративни форми “Хай Гой”, най-скъпият екземпляр от които бе продаден през 1997 г. на колекционер за умопомрачителните 300 хиляди долара, до шарана в кварталната рибарница, който се харчи на съвсем поносима цена. Все пак в ихтиологията е прието да се говори за три основни раси шарани – див, изцяло люспест с удължено тяло; огледален – с намален брой, но едри люспи, и гол шаран, който направо е покрит с кожа, по която само инцидентно може да има няколко много големи люспи. Исторически са възникнали два центъра за създаване на културни шаранови раси – далекоизточната – Китай и Япония, и средноевропейската – Чехия, Унгария, Италия, Германия и Австрия. Интересно е да се знае, че в Далечния изток шаранът е селекциониран главно по естетически и философски подбуди. И до ден днешен, когато в Китай и Япония се роди момче, близките му пожелават да расте здраво, силно и умно... като шаран. Европейският подход обаче е грубо прагматичен – още от древия Рим, когато първите шарани са били донесени от Азия, като изискан и невиждан кулинарен деликатес. После, вече през Средните векове, католическата църква е извадила рибата от списъка с блажните храни. Така при многобройните пости в календара монасите от ордените в Средна Европа започнали да си отглеждат шарани за собствената трапеза в изкуствени водоеми. С течение на времето като най-добри селекционери на тлъсти породи шарани се очертали монасите от областта Бохемия в Чехия. Там именно търпеливо са били обособени новите породи шарани, които все повече отговаряли на кулинарните изисквания и очакванията на готвача. Най-напред тялото на рибата било силно увеличено във височина, като в същото време главата си останала малка. Така било увеличено и количеството месо в една риба. После дошъл ред да се премахнат и досадните за чистене люспи и се появили огледалните и голите шаранови раси. Днес Чехия продължава да е най-големият световен износител на жив шаран. Не е случайно и това, че тъкмо чешките, унгарските и немските емигранти пренасят шарана и в Америка през 1876 г. А последният континент, който е приел симпатичния рибешки дебелак, е Австралия – чак в началото на ХХ век. Общо взето, всеки има представа за размерите на шарана, но малцина могат да допуснат, че той може да достигне до 120 сантиметра дължина и тегло 30–35 кг. От миналото до нас достигат сведения и за двойно по-големи парчета, но, изглежда, тяхното време е отминало безвъзвратно. Все пак през 1998 година риболовната гилдия дочака изключителен съвременен световен рекорд. Австрийският майстор Кристиян Балдеман улови на протеиново топче в арендния водоем на Робърт Радута в съседна Румъния шаран исполин с тегло 37,3 кг и дължина 115 см. Характерно за рибата е обстоятелството, че при дивия вид височината се нанася до 4 пъти по дължината на тялото. При културните раси с високо тяло – само 2,5 – 3 пъти. Иначе тялото на шарана е странично сплескано. Главата е малка. Устата е със здрави, подвижни напред устни с по две двойки мустачета отстрани. Люспестият речен вид е зелено-златист на цвят, с тъмен гръб, който може да е в кафяво, маслинено или дори синкаво-черно. Страните са покрити с големи, правилно наредени люспи с тъмна ивичка в края. Коремът е по-светъл и заедно с долните перки обикновено леко жълтее. Характерни са и двата чифта мустачки, с които рибата отлично се различава от приличащите на нея каракуди. Гръбната перка при шарана е значително по-дълга, отколкото при повечето други видове от шарановото семейство. За нея е типичен челният здрав, остър и назъбен като трион отвътре твърд лъч. Подобен, но по-малък шип има и в началото на аналния плавник. С това въоръжение шаранът често печели решителните битки за свободата си, защото с него прерязва както мрежи, така и въдичарски влакна. Шаранът спада към изключително бързо растящите риби. Причината е в неговия постоянен и ненаситен апетит. Той спира да се храни само през най-горещите летни дни, но и тогава всъщност чака хладните вечерни часове, за да си навакса пропуснатото. В нашите условия шараните престават да поемат храна само през най-студените зимни месеци, но последните наблюдения на ихтиолозите и риболовците от Западна Европа оспорват това. Според тях шаранът не спира да се храни и през зимата, стига във водоема, който обитава, да има дупки със значителна (над 20 м) дълбочина. Там водата си оставала достатъчно топла и шараните се настанявали близо до дъното, където поемали хранителната за тях тиня с органични останки, известна като детрит. При подходящи условия шаранът нараства за 2 години от хайверна личинка до 200 г в Англия, у нас – до 500 г, а в Китай до 1 кг. Разликите идват както от топлината и слънчевото греене, така и от химическата реакция, киселинността или алкалността (Рн) на водата. При всички случаи обаче трябва да се знае, че изкуствено отглежданият шаран наддава два пъти по-бързо от живеещия на свобода свой събрат. Всеки по-печен шаранджия няма да оспори това, а само ще добави, че по вкусови качества дивият свободен шаран бие точно два пъти гледания и хранен със смески свой братовчед, който си остава нещо като рибешки бройлер, дори да се гледа в най-големите садки.

Стръв и захранка

Всички прасешки епитети по отношение на шараните са донякъде оправдани, защото лакомията и всеядността им са наистина пословични. В риболова на шаран, както и при много малко други риби, излетът започва с грандиозно и недвусмислено захранване на избраното място. Повечето баш шаранджии правят и предварително проучване на набелязания периметър, който вече са отбрали по редица начални признаци – дълбочина, състав и релеф на дъното, наличие на закачки и прочие. В нашите традиции се почита подходът, който елиминира от захранката другите риби. Най-често нароченото за “шаранова сеч” място се захранва обилно с наронена млечна и стара царевица. Всъщност предварителното захранване, което се прави няколко дни преди самия риболов, е главно с царевица. Житото, качамаците и кюспето са по-скоро подхранка за периодично подаване, отколкото основен материал за създаването на хранително петно. Захраненото място се маркира с шамандура – обикновено пластмасова бутилка, вързана с въженце към камък за котва. В началото на риболова вече се подава и подхранката. Най-често това се прави от лодка, с която се изтеглят и влакната със стръвта, за да се пуснат точно в границите на хранителното петно. Най-доброто решение е подхранката да съдържа елементи или поне основните аромати на ползваната стръв. Така че, ако ще имаме прът на кюспе, редно е в подхранката да има кюспе. Ако имаме прът с хранилка и качамак, добре е този качамак да се пусне с подхранката. Разбира се, и купешките вносни смеси вършат отлична работа. Те по правило имат балансиран състав – рибно и костно брашно, глутен, зърнени компоненти, белтъчини, аминокиселини, аромати и минерали. Често обаче разтворимите на по-дребни частици подхранки събират и по-дребни видове шаранови риби – каракуди, бабушки, кленове и прочие. Тогава те налитат на заложените за шаран въдици и само объркват риболова. Същото се отнася и за малките, почти маломерни шаранчета, които, както се знае, не са толкова предпазливи като големите си побратими. Изходът от подобно положение е в избора на стръв, която елиминира интереса на дребните риби. Най-често в такива случаи у нас се използват сухи едри зърна от стара неварена царевица. Традиционната техника за поднасянето им е те предварително да бъдат пробити с тънка 1 мм бургийка, за да могат да се вържат с мек синтетичен конец за куката. Така едрите твърди зърна лежат на дъното сякаш сами, защото са на около 3–5 см от подозрителната кука. Твърдостта им е гаранция, че дори и да ги налапат, по-малките риби веднага ще ги изплюят. Защото само вехтите обли красавци с развитите си гълтачни зъби са способни да сдъвчат подобно нещо. В европейските модерни методи за улов на шаран този номер се изпълнява и чрез залепване на зърното към куката с моментално лепило или с вързани към куката едри протеинови топчета, които, директно казано, също “не са за всяка уста”. Всеядността на шарана предполага и един по-дълъг списък на стръвта при гоненето му. Например в някои наши язовири като “Пясъчник” добра стръв са кротушките. Другаде шарко с охота излиза на пиявица и попово прасе, но това повече важи за реките. Различните видове мачкани качамаци все пак си остават отлична шаранова стръв както за лятото, така и за есенен риболов. Нашенският капан с кюспе също върши добре работата си, особено в по-топлите дни. Недостатъкът му е, че размитото кюспе често се напада от дребосък, който пречи на сериозната работа. Сериозен подход към шарана във водоеми с много закачки по дъното е и използването на дълбоко поднасяне на стръвта с подвижна плувка. На яз. “Антонивановци” например отлична работа вършат пристегнатите към куката с ластиче гранули шрот, комбиниран фураж. В Англия за същата цел се слагат и гранули от кучешката храна “Педигри”, която вече се продава и у нас. При пролетен и летен излет на плувка е напълно подходящ грозд торни червеи. За целта подхождат и отбрани едри зърна разпарено жито, слънчогледови семки, конопени зърна. За млечната царевица вече стана дума, тук само ще напомним, че много майстори шаранджии си я стерилизират или консервират в спирт или мастика, за да им е под ръка през цялата година, а напоследък тя се замразява и във фризер.

Вадене

След засичането има миг на неизвестност, в който още не знаем дали рибата е там. При шарана този миг свършва наистина ясно и бързо. Тежестта и силата на противника не оставят никакво съмнение, ако шаранът вече е на куката. Когато ловим на плувка, всичко се изяснява сравнително бързо. По силата на поривите и огъването на телескопа опитният въдичар определя достатъчно точно с кого си има работа и това предрешава следващите му действия. При риболова на тежко обаче това не е толкова лесно, особено ако стръвта е вкарана много навътре и утежняването е значително. При всички случаи шаранът обозначава не след дълго присъствието си, изпълнявайки последователни тигели, успоредно на бреговата линия. Това движение, наричано от печените шаранджии тъкане заради сходството с движението на совалката, издава присъствието на едрия шаран още преди да сме го зърнали. След като знаем, че имаме работа с голям шаран, задачата ни вече е ясна. От това тя не става по-лека, но поне неизвестността вече не ни измъчва. Сега най-важното е да не се бърза. Прътът се държи изправен, като през цялото време ъгълът между влакното и върха му трябва да е около 90 градуса. На практика това рядко се получава, защото рибата никога не тегли равномерно, а на тласъци. Всяко нейно действие “се гаси” с движение с пръта, но в обратна посока. При ваденето на голям шаран физическата издръжливост е толкова важна, колкото и психическата. Нужно е да се знае, че не бива да се върти ръчката на макарата, докато не се усети, че рибата вече тръгва към нас. По принцип борбата се води и до голяма степен с крака, защото именно с отстъпване назад и встрани се получава изтеглянето на водния исполин към брега. Това се прави последователно, като всеки път след изтеглянето нагоре по сушата се тръгва леко напред с едновременно обиране на влакното чрез макарата. В последната фаза, когото вече сме зърнали шарана, но и той ни е забелязал, движенията ни трябва да бъдат плавни и пестеливи. Огромен брой вече почти извадени шарани са отървавали кожата тъкмо поради прибързване в тази фаза. Овладяването на нервите тук никак не е лесно. Защото само този, който е давал въздух на полегнал исполин, знае какво е чувството да гледаш гиганта, да виждаш дори как слабо се е закачил на куките и да не можеш вече нищо да промениш. Опънатото влакно свири на вятъра, но в такъв момент и нервите ни са не по-малко опънати. В последната фаза животното трябва да е достатъчно уморено, за да не може да прави резки движения. Но в действителност то винаги е запазило сили за още един решителен двубой. Обикновено трагедията ни спохожда непосредствено преди влизането в кепа. Или дори при преминаването край него, когато в най-неподходящия момент някоя кука или оловото се закачи в мрежата му. Такива ситуации най-печените шаранджийски екипи избягват, като помощникът не пуска предварително кепа във водата, за да прекарат рибата към него, а стои в готовност, за да я загребе с един-единствен замах. Рискът при този по-спортен подход наистина е огромен, но сработените тандеми рядко изпускат, защото действат решително и със специални, по-широки самоделни кепове.

Кулинарни качества

Ако се доверим на традицията, шаранът е точно онова, което ни трябва. За зла участ на водния ни исполин той е дарен с изключително вкусно месо. За пържене, нарязани напряко, стават парчетата до 1,5 кг. За рибите до 2,5 кг тази кулинарна технология е възможна само след предварителното разцепване по дължината на гръбнака.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Re: Рибата в българските водоеми...

Мнениеот seli » 12 Април 2010, 07:43:11

Изображение

Българско наименование: Каракуда
Други названия: каракуда, таранка
Латинско наименование: Carassius carassius

Описание: Каракудата е толкова разпространена риба, че едва ли има някой, който да не знае как изглежда. Най-малкото защото и червените рибки от парковите езерца и от аквариумите всъщност са селекционирани каракуди. У нас обитава както златната обикновена каракуда, така и сребърната каракуда – Carassius auratus gibelio. Поради това, че в биологията и в поведението им общото е повече от съществените различия, по-нататък ще говорим за каракудата изобщо. Тя е представител на семейство шаранови. От самия шаран се отличава доста трудно, но все пак основната отлика е, че тя няма мустачки в края на устата. Златистата каракуда достига до 40 см дължина и тегло до 1,5 кг. При сребристата темпът на растеж е доста по-бърз и тя достига до 45 см дължина и тегло до 3 кг. Общо взето се смята, че обикновената каракуда се развива повече във височина и расте много по-бавно от сребристата си братовчедка. Тялото на златистата каракуда е странично сплескано и силно изгърбено във височина. Гърбът е тъмнобронзов, а страните са златисти. Люспите са едри и ясно откроени. При сребристата люспите са малко по-едри, а гърбът на рибата тъмнее в зеленикаво, маслиново до сиво-черно. Страните са матово сребристи. И двата вида каракуда са пословично издръжливи и непретенциозни към водите, които обитават. Това е една от нашите риби, които могат да оцелеят във вода с минимални количества разтворен кислород (0,6–0,5 куб. см/л). Минималното количество кислород далеч не е единственото постижение на шампионката по оцеляване в нашите води. Каракудата е способна да остане жива не в гьолче, а дори в обикновена локва. Тя е разпространена повсеместно, като единственото є изискване е да няма бързо течение, защото тромавото є тяло не е пригодено да се бори с него. Ето защо каракудата най-добре се развива в гьолове, блата, мъртвици и стари речни корита, микроязовирчета, баластриери, долните бавни течения на реките и големите ни язовири. Има някаква цикличност в развитието на каракудските популации в даден водоем. На около 5–6 години има силно присъствие на едри каракуди и след това те като че ли се стопяват във водата. Характерно за тази риба е и това, че в някои водоеми има само пасажи от женски екземпляри. Хайверът им обаче се опложда от мъжките на други видове риби. Каракудите показват невероятна приспособимост и към температурата на водата, в която живеят. С еднакъв успех те порят топлите води на язовирите “Розов кладенец” и “Овчарица”, но и ледените води на язовирите “Искър” и “Батак”. През зимата особено в по-плитките водоеми рибите се забиват в тинята и изпадат в летаргия. Ако зимата е студена и водоемът замръзне до дъно, това ги спасява от смърт. Изобщо това е най-държеливата нашенска риба, тя е нещо като “котката” в рибешкия свят, защото има поне девет живота. Завита в мокър вестник, каракудата остава жива до два дни. Мнозина въдичари дори си купуват прясна мъртва дунавска ситна таранка от магазина, слагат я във вода и така поне 25 на сто от рибите се съживяват, за да бъдат използвани за стръв при риболов на щука.


Стръв и захранка

Каракудата е типично придънна риба. Основното є занимание е да рови по тинята и да я предъвква за органични отпадъци. В същото време тя не прощава и на ларви, на червеи, на дребни пиявички и дори на малки рибки. Това е една откровено всеядна риба. През топлите сезони на годината каракудите с видимо удоволствие пасат водорасли или осмукват коренищата на папура и тръстиките. Това става предимно вечер, като при засмукването се чува доста силно мляскане. Преди риболова на каракуда си избираме тих дълбок залив. Захранката от пет-шест едри като портокал топки мачкан хляб се хвърля с малко глина за мътилка. Обикновено след около половин час ятото каракуди пристига. По-нататък ни трябва само редовно подхранване с топчета качамак или малки парчета негодно за капан кюспе и риболовът ни може да продължи с успех.

Каракудата като стръв

Малките каракудки от 6–12 сантиметра са прочута стръв за щука. По-големи каракуди се слагат и за едър сом. Но например бялата риба и костурът не дават с охота на дребни 3–4-сантиметрови каракудки. Каракудките може да се ловят и с рачило, но най-често се хващат с малка кукичка №18 и парченце торен червей за стръв. Най-доброто им качество като стръв е тяхната изключителна жизненост. Каракудка, нанизана под гръбната перка, може да обикаля през целия ден и да изтърпи десетина последователни прехвърляния и многократно повече придърпвания, за да се раздвижи. Това донякъде е само по силите и на щипока, но той е съвсем друг тип стръв.

Кулинарни качества

Месото на каракудата е вкусно, но рибата е доста костелива. За да се преборим с вътрешната є “арматура”, най-добрият начин е препържването є. Малките рибки докъм 100 грама се пържат цели и от двете страни. По-големите е добре предварително да се разполовят покрай гръбнака. Така те стават по-тънки и много от ситните им досадни костици се препържват и стопяват. Най-големите каракуди стават и за печене, за плакия, като месото между ребрата им се смята за най-вкусно. Все пак в зависимост от водоема каракудата често има отчетлив тинест мирис. Той може да са отстрани, като преди пърженето изчистената риба се накисне в прясно мляко. Каракудата от язовирите “Искър”, “Батак”, “Душанци” и други чисти места има наистина добър вкус.
Аватар
seli
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3158
Снимки: 256
Регистриран на: 26 Февруари 2009, 23:21:09
Местоположение: Стокхолм - Истанбул - Бургас
Благодарил: 205 пъти
Благодарено: 246 пъти

Предишна

Назад към Хоби (Общ)

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

  • Advertisement