Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

[vl]

Георги Марков
За какво ли са умирали?

Имах достатъчно основания, за да прочета мемоарната книга на Веселин Андреев „УМИРАХА БЕЗСМЪРТНИ“, въпреки че за подвизите на партизанската бригада „Чавдар“ бяха написани повече книги, отколкото за което и да е друго подобно явление в най-новата българска история. Не съм сравнявал, но имам впечатлението, че дори спомените и мемоарите за Априлското въстание са по-малко на брой от тези за бригадата „Чавдар“, което, предполагам, би накарало мнозина да се усмихнат. Разбира се, съществуването на такова мемоарно разточителство от страна на бившите „чавдарци“ е обяснимо с това, че партийното и държавно ръководство в България през последните 20 години се отъждествява в най-голяма степен с бригадата „Чавдар“. Събитията, разказани във всички тия книги — от най-ранните (тези на Желязко Колев) до най-късните (тази на Добри Джуров), са горе-долу едни и същи, с приблизително едни и същи действуващи лица, така че онова, което би могло да поддържа любопитството, си оставаше различният поглед на всеки автор. В този смисъл мемоарите на един от главните герои, а именно политкомисаря на бригадата „Чавдар“ Андро — Веселин Андреев, или според кръщелното свидетелство Георги Георгиев, представляват интерес.

Но моето голямо любопитство беше към самата личност на Веселин Андреев. В течение на повече от 25 години, откакто името му стана известно в България, той си създаде репутацията на своего рода особняк чието противоречиво поведение неведнъж объркваше и приятелите, и враговете му. Смятам, че онези, които познават Веселин Андреев, не биха могли лесно да го поставят в определена категория — било като човек, било като общественик, било като писател. За разлика от мнозина негови партньори в днешния български обществено — културен живот, като Георги Караславов, Георги Джагаров, Богомил Райнов и други, чието вътрешно и външно отношение към действителността е напълно ясно, измежду партийна принадлежност и гражданско поведение съществува голяма хармония, Веселин Андреев, изглежда, премина през някаква драма. Израз на тази драма са тези противоречиви и понякога съвсем енигматични моменти в живота и в творчеството му.

През времето на войната той е комунистът — фанатик, политическият комисар Андро, чието непоколебимо партийно верую внезапно рухва, когато научава, че собственият му брат, учителят му по комунизъм, е един от милионите нещастници, ликвидирани от Сталин в СССР. По свидетелства на очевидци Андро е толкова смазан от тази новина, че за малко, не напуска партизанското движение. Но… това огромно сътресение не му попречва след девети септември да стане един от най-ярките проводници на сталинската политика в ликвидирането на старата българска култура. Той е едно от няколкото най-предани на Димитров-Червенков момчета, заема важни постове в културния свят, издава очерците си под заглавие „Има на света МОСКВА“ (вероятно забравяйки паметта на брат си). Пак по време на партизанските години и непосредствено след тях той създава своите „ПАРТИЗАНСКИ ПЕСНИ“, които говорят за безспорен поетичен талант. Но във всички последвали години, та до ден днешен той не успя да напише нито ред, който да доближи поетичната сила на стиховете му. Това накара едни да помислят, че поетът във Веселин Андреев мистериозно се е самоубил, а други да шушнат, че всъщност него никога не го е имало, т.е. „ПАРТИЗАНСКИТЕ ПЕСНИ“ принадлежат на някой друг. Въпреки че в историята на литературата почти няма случай, когато един поет с такова изявено начало внезапно да престане да пише стихове, аз смятам, че точно това е станало с Веселин. За мен поне няма съмнение, че „Партизански песни“ са негови, което само подсилва мистерията с изчезването на поетичния му талант. Какво стана с поета Веселин Андреев, беше в течение на много години шлагерният въпрос, задаван и от писатели, и от читатели. Обяснението може да е много просто, но досега поне никой не се е сетил за него, нито пък сам Веселин се опита да обясни нещо. За дълго време той не написа друго освен проза, чиито художествени качества, съвсем обективно казано, са равни на нула. „ПАРТИЗАНСКИ РАЗКАЗИ“, „В ЛОПЯНСКАТА ГОРА“ или разните вестникарски прояви са много далече както от сериозната литература, така и от стиховете му. Същевременно в общественото му поведение настъпиха подобни трудно обясними противоречия. От верен сталински воин и привърженик на култа към личността след 1956 година Веселин Андреев се опълчи срещу хората, които оглавиха културния фронт, този път от позициите на невероятен демократ. Известна е активната борба на Веселин Андреев срещу Георги Караславов и впоследствие срещу Георги Джагаров. Сам аз ръкоплясках на речта на Веселин на писателското събрание на 12 април 1968 година, когато той се обяви против линията на Централния комитет на партията. Настъпи време, когато Веселин Андреев беше сочен за един от водачите на демократичното движение вътре в самата партия, за един от блюстителите на истината, за човек, който е верен на съвестта си. Подобен скок от краен култаджия към явен демократ не е изолирано явление в българската действителност. Пак през тази 1968 година, при празнуването на своя 50-годишен рожден ден в Пирдоп, Веселин произнесе слово (което аз цитирах в моите задочни репортажи), където той пропусна да благодари на партията и на нейния пръв ръководител и бивш чавдарец — Тодор Живков. Десет години по-късно, на своя 60-годишен рожден ден, по много странно съвпадение Веселин Андреев произнесе същата реч, но в нея (знаменателно) добави двете липсващи преди благодарности. Не зная дали в резултат на това той беше удостоен с най-високите държавни звания и награди, или пък речта беше в резултат на удостояването. Както и да е, аз бях малко изненадан, защото, както вече съм разказал, бях на вечеря с първия човек на страната, когато той и другите чавдарци нарекоха Веселин „предател“ и говореха, че трябвало дори по това време (1968) да му се потърси сметка. Как точно са се развили нещата през тези десет години, за да се замени заплахата „куршум за предателя“ със званието „герой на социалистическия труд“ — не зная. Но известно указание за новия завой на политкомисаря Андро беше подписът му под резолюцията на Съюза на българските писатели, с която се одобряваше изгонването на Солженицин. Може би Веселин е подписал тази резолюция като странна благодарност към писателя, който дръзна да разкаже за ужасите, преживени от жертвите на сталинизма, включително и от Веселиновия брат.

След всички тия идейно-политически салтоморталета човек не може да не полюбопитствува да види защо тъкмо сега Андреев се е втурнал към партизанското минало и как го е видял от най-новата си позиция.

Струва ми се, че почестите, славата и възобновената любов на партийното ръководство не са успели да закърпят пукнатините, предизвикани от вътрешното раздвоение на героя. Нещо повече, мисля, че пищното външно благополучие, всред което Веселин отново се озова, само е увеличило вътрешните му съмнения спрямо самия него, само е изострило болката от падението. И единственото спасение за него е било да се втурне към онова, което е най-същественото, най-значителното и може би най-достойното в живота му — партизанското минало. Точно това чувство за човек, който отчаяно търси подкрепа и упование в миналото, който възпроизвежда хора и събития, кръв и куршуми с единствената цел да възпроизведе себе си или по-точно да намери отново себе си, след като се е загубил във времето. Веселин Андреев вика паметта на мъртвите си другари, вика изпитанията на живите, за да припомни сам на себе си, че той не е това, което е сега, а нещо съвсем различно. Той не може да приеме, че е раболепният функционер, дребната и страхлива душичка, която се е постарала да си осигури собственото благополучие и по този начин превръща миналото в случайност, а болезнено дири в миналото себедостойнството и себеуважението си. С други думи — Веселин Андреев дири Андро!

Но намира ли го?

За съжаление, изглежда, че не само времето, но и много други неща са отдалечили партизанското Средногорие и партизанския Мургаш от конюнктурната писателска маса — почти до невидимост. Пред нас е някаква сладостна носталгична омара, която е погълнала острите линии на върховете, която е заличила ръбатата суровост на конфликти и страдания, която е омекотила яркостта на цветовете и е придала на изпитанията романтична привлекателност. Няма съмнение, че Веселин тръгва към своето партизанско минало с най-искрени чувства, но тъкмо поради това така ярко се е стигнало до бягство от действителността. Струва ми се, че второто действие на пиесата „Веселин Андреев дири Андро“ започва с това, че те са се срещнали и… не са се познали.

Каква огромна разлика между декларативния, на места съвсем ученически патосен речитатив на Веселин Андреев и спокойния, силен и многоцветен разказ на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. Това сравнение не е мое. То е на Веселин, който не знам с какви илюзии не само сравнява съществуването на партизаните с участниците в Априлското въстание, но има непростимото нахалство да нарича себе си и другите като него „апостоли“. Апостоли на какво?

Изглежда, че Веселин Андреев е забравил една малка разлика, а именно: че апостолите, за които разказва Захари Стоянов, се бореха за освобождаването на България от чужда страна, докато „апостолите“, за които разказва Веселин Андреев, се бореха за точно обратното — да поставят Свободна България под властта на чужда държава. Но тъкмо тук, чувствувайки се на много хлъзгава почва, авторът прави нещо, което го отличава силно от всички други мемоарни книги на подобна тема. Той почти не споменава Съветския съюз. Може да се каже, че това са мемоари, в които не съветското присъствие, а съветското отсъствие е най-забележително.

Смятам, че Веселин Андреев не е избирал умишлено формата на своите спомени, а е тръгнал към тях съвсем емоционално, при това щедро позовавайки се на множеството издадени по-рано книги на членове на неговата бригада. Тонът на тази емоционална форма е твърде цветист, той се люлее между революционния екстаз, гнева срещу предателите и врага, болката и отчаянието по дадените жертви, ужаса от изтезанията и зверствата. Но както казах, всичко това е по-скоро декларирано, по-скоро предпоставено, отколкото разказано или разкрито в процеса на разказа. Това е тон на младеж, на бунтовник без особен жизнен опит, който непрестанно дири доказателства да докаже колко права е неговата борба и не усеща, че всъщност единствената му борба е именно за доказателствата.

Но има една сюжетна линия в мемоарите, където тази младежка емоционалност се пречупва, тонът стихва, свободното преливане от настроение в настроение се сковава и поетичният разказ става… пластичен разказ. Внезапно бързопишещата ръка на поета загубва лекотата си, думите не се леят, а тежко съобразяване ляга върху тях, изсушава ги и ги превръща в клишета. Това е лнниятаа на другаря Янко, днешния пръв ръководител на режима в България. Тъкмо поради тази разлика в целия стил аз не мога да повярвам на Веселин Андреев, когато той говори за подвизите на другаря Янко. Не зная истината. Може би другарят Янко е взел по-голямо участие в партизанската борба, може би наистина е ръководил бригадата „Чавдар“, може би наистина (както се твърди в СССР) е ръководил цялата съпротива, но фалшът, който идва от описанието на Веселин Андреев, ме кара да се съмнявам в това. Струва ми се, че като в някаква много пошла имитация на Захари Стоянов Веселин Андреев поставя другаря Янко едва ли не в ролята на Бенковски…

Колко странно е всичко това, като си припомня, че преди години, когато питах самия Веселин и други негови близки чавдарци за точната роля на другаря Янко в бригадата „Чавдар“, отговорът неизбежно беше презрително мълчанне.

При възприетата емоционална форма на мемоарите декларативността на автора (а може би и омарата на забравата, за която споменах) е подстригала така еднакво отделните образи, че въпреки някои живописни подробности те си остават трудно различими. Това — що се отнася до положителните герои — партизаните. От своя страна враговете също са подстригани — всичките са убийци, изверги, садисти. В огромната дупка между едните и другите сякаш е изчезнал целият български народ. И пак, ако възприемем еталона, който авторът сам е възприел — „Записки по българските въстания“, ние виждаме колко бледо, колко нехудожествено, колко елементарно е описанието на партизанските подвизи.

Трябва да се посочи, че в някаква степен Веселин Андреев се е въздържал от поголовното очерняне на стара България, което е любимо занятие на негови колеги писатели. Тук и там се показва част от действителната България, която е била доста далече от политическите игри на апаши и стражари, от мизерията, нищетата, безизходицата и прочие нескопосани измислици на бедни авторски глави. Тук и там се показва нещо от истинския българин, който винаги предпочита да мисли със собствената си глава, който е чужд на папагалски лозунги, който обича земята си, семейството си, родината си, честта си. Но въпреки това Веселин-Андреевата България принадлежи на партизаните и жандармерията. Човек има впечатлението, че някак животът в страната е спрял и че цялата армия и полиция са се занимавали само с ликвидирането на бригадата „Чавдар“. Действията на тази бригада, които самото военно командуване е окачествявало като „кокошкарски“, са предадени чрез възпоменанията на Веселин Аидреев едва ли не като битка за бъдещето на България. Колко патетичен е пасажът, в който авторът заявява, че партизанското движение било задържало българската армия да не отиде на Източния фронт! Исторически е напълно ясно и Веселин Андреев знае много добре, че въпросът с българското участие на Източния фронт е бил решен много време преди съществуването на бригадата „Чавдар“… Но ние трябва да приемем, че в един емоционален разказ такива преувеличения са неизбежни, толкова повече, че от всяка страница на книгата се появява една голяма въпросителна. Дали Веселин Андреев описва партизански акции, дали привежда косонастръхвателни документи за полицейски зверства, дали разказва за глада и изпитанията на хората, чиито политически комисар е бил, тази въпросителна се появява все по-настойчиво, по-категорично.

За какво е било всичко това? — пита тази въпросителна. За какво Веселин Андреев е бил политкомисар, за какво са страдали и гинали хората, които той е ръководил, за какво е била цялата тази „борба“?

Веселин Андреев се бои панически да търси отговора на този въпрос, бои се да надникне отвъд действителните и мнимите подвизи, за които разказва, бои се да се взре по-дълбоко в мъртвите и живите характери и на свои, и на врагове, бои се, защото може би чувствува, че ако има куража да отхвърли всичките си самозаблуди и самоизмами, тогава ще види, че образът на другаря Андро, към който той е отправил очи за упование, за подкрепа, е бил нелепа измислица на не особено здрав дух, че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два мига, отколкото да бъдеш честен, обикновен човек цял живот.

[vl]

Георги Марков
За писателите и парите

По света стават често пъти смешни неща: западни писатели или просто пишещи граждани отидат на гости в източноевропейска страна, поканени по някаква добре замислена пропагандна инициатива. Обикновено да обсъждат проблемите на мира, което звучи съвсем гротескно, когато се знае, че комунистическият свят е в неспирна идеологическа война с останалата част на света. Обсъждането на проблемите на мира се изразява в няколко събрания, в дузина помпозни речи, в ръкостискане с първия човек на страната домакин, в пищни банкети и такова страхотно провинциално възхищение от личността на даден гост, че за малко балонът на суетата му не се спуква. Върви, да кажем, господин Силитоу или господин Ъпдайк по площад „Славейков“ и е смаян, че всички го гледат с интерес, който той не познава от преди, и човекът започва да се чувствува център на света. Той не би могъл да сънува за такова внимание на „Пикадили“ или из Латинския квартал. Там той е един от многото минувачи и нищо повече. Неотдавна една тукашна писателка, посетила по друг повод София и разведена насам-натам, ми каза:

„Георги, никой никога не ми е оказвал такова внимание, каквото ми оказаха там. Изведнъж чувствуваш, че си нещо друго, чувствуваш, че си нещо ПОВЕЧЕ!“

— Господи, помилуй! — си казах аз. — И тя иска да е нещо повече!

Никой вече не се блазни от скромността на Елиът, който, бивайки приживе най-големият поет на англо-американския свят, се разхождаше по улиците и парковете в Лондон, без някой някога да извика: „Гледайте, Елиът минава!“

Последният удар, който гостите писатели в България получават, е, когато техните прелюбезни домакини ги заведат във Варна или в Боровец, или на Ситняково, или в Созопол, за да им покажат своите домове за „творчество и отдих“, които обезпечават писателя почти с всичко. Казвам „почти“, защото нещо мъничко липсва, но гостите — било от куртоазия, било от суета — не го забелязват.

Така или иначе, само щастливите автори на най-сполучливите бестселъри на Запад биха могли да си позволят този вид „творчество и отдих“, какъвто предлага на своите членове българският или съветският писателски съюз.

Никога няма да забравя последната ми среща с един от моите немски преводачи. Докато още бях в България, човекът беше превел и продал две мои радиопиеси и когато го видях в Мюнхен, работеше върху трети превод. Но след около месец време, научил, че аз съм се разделил завинаги с организацията на улица „Ангел Кънчев“ 5, той дойде при мене и съвсем прямо ми каза:

„Извинявайте, но аз не ще мога да продължа да превеждам ваши работи, защото това ще означава да си разваля отношенията с властите в България. А от няколко години насам почти всяка година те ме канят във Варна, аз прекарвам чудесно в този разкошен Дом на писателите, напълно безплатно, после ме развеждат из страната и това ми помага да усъвършенствувам езика. Извинявайте, но не искам да загубя всичко това заради вас!“

Приех извиненията му и на свой ред му се извиних, че ми е невъзможно да му построя почивен дом на Ривиерата.

Ето че от казаното дотук горе-долу става ясна картинката за отношенията между пари и писатели на Изток и на Запад. Но нека продължа с тези сравнения, които, предполагам, ще са интересни за слушателя. Прието е да се смята, че средният стандарт на живота на обикновен западногермански, френски или английски гражданин е няколко пъти по-висок от средния стандарт на живота на обикновен български гражданин. Икономически това е лесно доказуемо. Върху фона на тази твърде категорична разлика човек с удивление вижда, че средният стандарт на живота на един обикновен западен писател е няколко пъти по-нисък от средния стандарт на обикновен източноевропейски писател. Миналата година в един доклад тук беше изнесено, че мнозина английски писатели (при това добри писатели, но не добри търговци) получават доход от около 20 лири седмично, което е доста под границата на пълната бедност, тъй като 20 лири е общата държавна помощ за бедни и неспособни за работа граждани, които нямат друг доход. При най-ниска работническа надница от около 60 лири седмично явно е, че писателският доход на писателите тук е около три пъти по-нисък от дохода на най-нископлатените работници. Поради тази причина мнозина от тях са принудени било да работят допълнително някаква друга работа, било да се издържат от онова, което печелят съпругите им. Тук няма творчески фондове, няма държавни награди, няма поощрения, няма суми за писателите към окръжните народни съвети, както няма и синекурни длъжности.

Но нека за миг видим какво е от другата страна. Доколкото мога да съдя от собствения си опит и от онова, което знам, средният месечен доход на всеки най-обикновен български писател, член на Съюза на писателите, трябва да е най-малко 500 лева — в пари и привилегии. Ако изчислим привилегиите по действителни цени, май тази сума ще се увеличи чувствително. Нека сега приемем, че най-ниската работническа заплата в България е около 100 лева на месец (което е прекалено оптимистично допускане), и съотношението е напълно ясно. Тук говорим, разбира се, само за доходите на обикновените (в материално отношение) писатели. Но дори ако сравним върховете на материалното преуспяване на Запад и на Изток, нещата пак няма да се окажат в полза на Запада. Първо, чисто количествено. Писателите, които са си оправили положението чрез писателски труд тук, в Англия например, едва ли надминава броя на пръстите на ръцете ми. Докато в една малка, но комунистическа България човек спокойно би могъл да постави в тази категория нещо около 80 писатели.

Прибавете сега към всичко казано дотук и самата система на заплащане на писателския труд. В България книгата ви има тираж, който се определя предварително и който гарантира солиден доход. Дали това количество книги ще бъде продадено, или няма да бъде продадено — не засяга материалните работи на писателя. Той си получава парите още преди книгата да бъде пусната в продажба. Оттук нататък той може да се надява, че книгата ще се разграби и че той ще успее да си издействува второ издание. Но дори нещо да стане с книгата, след като я е предал за печат, той вече е получил 50 на сто от хонорара си. А ако писателят, както обикновено ставаше по мое време, има солидни връзки в издателското поле, той може да си издействува предварително огромен тираж, който съответно му носи огромна сума. Отгоре на всичко събрани, избрани и други издания на произведения получават максималния хонорар. Но още не съм свършил с материалните предимства. Максималният данък, с който писателският доход можеше да се обложи, по мое време беше 17 на сто. Смятам, че това не се е променило значително.

На Запад, ако не сте много голямо име, ако нямате Нобелова награда или не сте най-търсеният писател на пазара, цялата история на продажбата на писателския труд е съвсем различна. Първо, вие не получавате нито стотинка аванс, докато не напишете книгата (ако тя не е поръчана от някакъв официален институт, което е съвсем рядко). Когато книгата ви се приеме, вие получавате смешно ниска сума аванс, равна горе-долу на месечната заплата на един чистач. Оттук нататък, когато книгата ви излезе на пазара, вие сте изцяло зависим от благоволението на Негово величество читателя. Вие получавате от 10 до 15 на сто от стойността на всеки продаден екземпляр. И тъй като отчитането на продадените екземпляри е трудна работа, изплащането на сумата става веднъж или два пъти в годината. Тиражът се диктува изключително от пазара. На Запад нямат фабрика „Петко Напетов“, която да претопява непрекъснато непродадени книги. Ако сте късметлия и читателите ви харесат, вие можете да спечелите малко пари. Но тук идва секирата на данъчното управление, което не прави никаква разлика от това дали вие сте получили парите чрез вдъхновен духовен труд, или пък сте ги получили чрез продаване на ластик за гащи. Ако в България вие декларирате периода, през който сте писали книга и върху който се разхвърля данъкът ви (а това може да бъде десет години), тук бирникът не признава такива привилегии и всичко се облага по най-жесток начин. При добра продажба вие губите най-малко 50 на сто от хонорара си.

За данъчното управление и съответно за властите във всяка западна страна писателството е труд като всеки друг труд и писателската професия не стои с нищо повече от която и да е друга уважавана човешка професия.

Разказвам всичко това с много простата и ясна цел да покажа колко прави са всички пропагандни крясъци на комунистическите средства за масова информация, когато говорят, че Западът купувал своите интелектуалци и че пишещи братя се били продали. Аз поне до ден днешен не знам нито един писател в Америка, Германия, Франция, Англия или Италия, който да е бил купен от държавата или обществото. Това е теоретически и практически невъзможно, защото всеки е свободен да пише каквото си иска и да го публикува. За разлика от Изтока, ако тук издателите не ви харесат книгата, вие веднага може да си я издадете на собствени разноски и сам да опитате да си я продадете. Нормално това завършва с фиаско, защото, ако не сте успели да намерите издател от хилядите издатели, това означава, че вашата книга наистина трябва да е безнадеждна. За продажба на писателския талант в комерческия смисъл на думата можем да говорим само в случаите, когато талантливи хора се втурнат да печелят пари с евтини сексуални или порнографски произведения, или пък още по-евтини криминални романи.

Но по принцип за продажничество на писателя в нравствения и духовния смисъл на думата на Запад не може да се говори. В това отношение забележителни са думите на Антони Бърджес, автора на „Портокал с часовников механизъм“:

„Аз приемам да пиша за всичко и всекиго при едно-единствено условие — че никой не ще ме кара да не казвам истината.“

Ала като се обърнем към Изток, въпросът за продажничеството се оказва в много тясна връзка с въпроса за хонорарите. Не бих желал да се спирам на неща, които всички слушатели, дори най-непосветените, познават толкова добре, колкото ги знам и аз.

След всичко това остава може би главният въпрос — за резултатите, за художествената стойност на написаните при едните и при другите условия литературни произведения. Дали наистина домът във Варна, домът в Созопол, домът в Ситняково, домът в Хисаря и така нататък, плюс свръхбогатият писателски фонд, плюс огромните средства, отпускани на писателите, са довели до създаването на (нека използувам това отвратително клише) КРУПНИ произведения? И дали материалните несгоди, изтощителната работа през нощта, стоицизмът, лишенията на западните писатели (в голямата им част) не са дали по-добри резултати?

Отговорите на тези въпроси могат да бъдат дадени най-добре от продавачите във всяка българска книжарница. Накарайте ги да се наведат и покажат ония книги, които са скрили под рафта (за приятели). И ако между тези книги намерите някоя, написана от човек, който се е вдъхновявал по творческите домове на Съюза на писателите, тогава имате право да кажете, че аз съм добре платен, за да правя по радиото западна пропаганда.

Иначе много е приятно да си писател в България, да се разхождаш по площад „Славейков“ и „Раковски“, да чуваш как ученички и студентки те разпознават, да се любуваш на собствения си портрет, изложен на някоя витрина или фоайе, да смяташ, че си повече от другите, че съдбата ти е отредила специална мисия, и да си представиш, че когато умреш, безплатното държавно погребение, на което имаш право, ще бъде първа категория и ще присъствува най-малко някакъв заместник-председател на висш държавен орган.

Много е приятно да си писател в България. Стига да не пишеш!

[vl]

ДЕНЯТ НА БЪЛГАРСКИТЕ СТУДЕНТИ
Георги Марков


„Студентските скамейки не бива да бъдат само място за получаване на полезни знания, но и място на оформяне и на действително изграждане на личности, ония толкова нужни личности, които ще продължат прекъснатата традиция на духовното водачество на един народ.” Публикуваме неизвестното есе на Георги Марков за деня на св. Климент Охридски, прочетено през 1972 г. по Дойче веле.
Ето че пак посрещаме един от най-хубавите български празници. Деня, който винаги ще ни носи носталгичното очарование на отминали, но незабравими млади години. Ден, който естествено ни свързва с днешните студенти – момчета и момичета, и ни тласка към онази многозначителна среща на поколение с поколение. Много пъти ми се е искало да видя студента, който сега работи на моята маса в химико-технологическия институт, както ми се е искало да видя лицата на студентите от нашата аудитория. Не толкова от любопитство да съпоставя две картини, които времето е отделило с повече от двадесет години, колкото от желание да се приближа до новия дух на времето. Защото аз съм от тези, които вярват, че ако на света идва нещо наистина ново, то се появява от вратите на университетите.

Никак не съм сигурен дали завещаното ни от историята класово деление на обществото днес има някаква реална стойност. Поне от опита, който е пред очите ни, ние видяхме, че работническата класа не е нищо друго освен типична дребнобуржоазна класа, която естествено роди своя собствена аристокрация в страните, където взе властта. Но най-силният ми аргумент срещу декларираното класово разделение са студентите. Са ли те своя собствена класа или запазват класовата си принадлежност според своя произход, както би следвало от марксическите теории. Защото безспорно е, че в нашия век на огромен научно-технически прогрес студентството се явява една от най-ярките движещи сили в живота на обществото. При това сила, която влияе не върху делничните политически игри, а върху всекидневната, постоянната, неотслабващата промяна на нашите познания, върху мъчителните стъпки към усъвършенстване, към цивилизоване, към разтваряне на хоризонтите, към облагородяване на нравите и отдалечаването на човека от дивака – всичко, което ние наричаме човешко развитие. Затова аз бих искал да видя студентите категоризирани като своеобразна класа, като може би класата с най-мощен творчески потенциал.

Ако напредъкът, богатството и красотата на цял един век зад нас бликнаха от студентските извори, ако почти всичко, което ние имаме като постижение на цивилизацията, дължим на имената от студентските аудитории, то днес ние имаме всичкото основание да вярваме и да се надяваме, че решаването на най-трудните, исторически нерешени проблеми на човечеството лежат в ръцете не на политиците, не на военните, а на ония, чрез които триумфира човешкият разум. Че бъдещото решение на най-жизнените въпроси на нашата планета ще дойде не по пътя на произволни идеологически фантазии, а чрез онова, на което науката и изкуството са способни.

Сигурно е, че днешните студенти ще накарат земята да дава повече и по-добри плодове, машините да произвеждат повече и по-добри продукти, ракетите и самолетите да летят по-дълго и по-високо, без да носят ядрени товари, епидемиите и болестите да изчезнат. Но онова, което според мен е по-важно от материалното охолство и човешкото дълголетие и което крие в себе си разковничето към бъдещето, това е приближаването на хората по-близо един към друг, въпреки вековните пропасти, въпреки вродените инстинкти, въпреки най-горчивите разочарования от вечната двойственост на човешката природа. Точно разбирането не на външната природа и външните обществени отношения, а проникването, усещането, разгадаването на отделната човешка същност е тайната, която би ни извела от джунглата на нашето полудивашко съвремие.

Сигурно е, че и днешните български студенти ще дадат своя принос във всеобщото дирене на бъдещето, макар че тяхната задача като че е малко по-трудна от тази на колегите им в свободното общество. А може би тъкмо трудността ще дари българските студенти с повече опит и по-дълбока проникновеност.

Като зная живота, с който те се срещат, и препятствията, които имат да преодоляват, искам да говоря за може би най-важното в живота на един младеж – изграждането, обособяването и защитата на онова, което се нарича ЛИЧНОСТ. И денят на Климент Охридски идва като че за да ни подчертае, за разлика от другаря Ленин, действителното значение и роля на личността в историята. Цялата история ни свидетелства, че дължи много повече на личностите и особено на творческите личности, отколкото на ония, които са прекарали живота си в сянката на безличието, че може би най-точната дефиниция за робството не е голото потисничество, а обезличаването, отнемането на цветовете на един народ или един свят и заменянето им с равната гълъбово-сива боя на нищото.

Преди години трябваше да обядвам с виден южноамерикански комунист-революционер, почетен гост на нашата страна. Естествено то запитах за впечатленията му от България, сред като бе кръстосал страната и видял много неща. Човекът се усмихна горчиво и каза: „Ако някъде съществува царство на посредствеността, това е у вас! Никъде не съм срещал такова безличие.” Присъстващите на масата бяхме не особено поласкани от нечаканата откровеност на този събрат на Фидел Кастро и Че Гевара, но никой нема куража да оспори казаното. Защото онова, което един южноамериканец беше видял в няколкоседмичния си престой, беше драстично същото, което ние носехме на раменете си, върху лицата си, в характерите си. Разказвам тази история при цялата й болезненост не за да уязвявам, а за да споделя горчивината на една от най-неприятните истини за днешното българско общество.

Доказателствата всеки може да намери сам, стига да иска. Нека само погледнем нашата култура. Къде са ярките индивидуалности на писатели като Захари Стоянов, Пенчо Славейков, Яворов, Вазов, Петко Тодоров, Кирил Христов, посочвам само първите попаднали ми имена. Можем ли да направим някакво сравнение с безличните им последователи от улица „Ангел Кънчев” днес? Къде са личностите на д-р Кръстев, Боян Пенев, д-р Шишманов с тяхното толкова чудесно присъствие в нашата най-нова история. Къде са ярки политически личности като Стефан Стамболов, къде са учени, академици, професори, които ни оставиха дълбоко индивидуално творчество, и богатите изявени личности на българи от различни професии и с различно призвание. Не звучат ли днешните разкази за тях като легенди, които сивотата на съвремието отдалечава с векове назад? Защото не е лесно да приемеш според известната епиграма на Радой Ралин, че „на креслото на Вазов седи Начо Папазов”, не е лесно да приемеш присъствието на безлични чиновници, на хора, които никога не са имали и нямат собствено лице, собствено мнение, собствено поведение и чиито действия единствено се определят от животинския инстинкт за самосъхранение.

Поради кошмарната прищявка на съдбата тъкмо дребните души приеха съдбовната роля на духовни, обществени, научни водачи и, разбира се, превърнаха мъничките си мозъци и мъничките си сърца в критерии за прогрес. Не се ли напъваме понякога, просто в търсене на каква да е опора, да вярваме, че може би някой от тях не е напълно нищото, което е.

Личностите се изграждат и налагат по силата на най-чудесния и най-справедливия закон – естествения подбор. А когато този подбор го няма, когато е заменен с твърде ограниченото, дълбоко посредствено ръководство на партиен механизъм, ние получаваме картината на днешна България.

Но което е още по-тъжно, безличията никога не са могли да понасят личностите и затова те станаха най-последователните проводници на политиката на партията за повсеместното и пълно обезличаване (бих казал обезглавяване) на народа. Безличието винаги се е стремяло да потопи всичко в безличие, така че да не се знае кой си ти, кой съм аз, така че ние да нямаме собствена физиономия, собствени мисли, собствени характери, а всичко да бъде покрито и скрито зад сивата маска на безличния обществен тип. Така че в последна сметка никой човек да не изпитва никакъв интерес към личността на друг човек, а всичко да се определя от механични партийни отношения.

Ако има нещо, от което партийната доктрина за създаването на щастливо стадо да се бои най-много – това са личностите. Тук не говоря за историята с култа към личността на Сталин, който няма нищо общо с нашата тема. Защото тъкмо в нашата тема Йосиф Сталин не беше личност, а зловещ концентрат на убийствено безличие. Анализирайте мислите на Сталин, така щедро разпространявани преди години, анализирайте действията му и вие наистина ще видите абсолютната му посредственост и нищожност. И издигането на неговата личност всъщност беше триумф на безличието. Само болните фантазии на леви западни интелигенти – търсачи на романтики, могат да видят зад униформата и мустаците на генералисимуса някаква личност. Но ликвидирането на Сталиновия култ, наложен от историческите обстоятелства, беше нов момент за всеобщ поход срещу личността.

Партията не може да търпи личността под никаква форма. Първо, защото личност значи „непринадлежност”, значи „свой път”, значи отделяне от униформената редица, значи „несъгласие” с установената линия, значи „противопоставяне”, значи конфликт. Второ, личността става обединителен център на хората, върху които тя въздейства, на идеите, които тя изразява, следователно води до онова чудесно сцепление на духовни сили, което движи прогреса. Трето, самото присъствие на личността е катализатор на по-активно движение на мисълта и същевременно пример за мнозина. Всички знаем колко много дължим на личностите, които сме обичали и на които съзнателно или несъзнателно сме подражавали. Кому можете да подражавате днес в България? На някой миньор – герой на социалистическия труд, който не е нищо друго освен машина за производство, и общественото отношение и признание към него е именно това като към полезна машина. Или можете да подражавате на ония наши общественици, които менят мненията си и лицата си по толкова пъти на ден, колкото пъти вятърът сменя посоката си?

Но нека погледнем нещата по-нататък. Най-лесно се управляват безлични хора. Те винаги са съгласни с всичко, което им се предложи, те нямат мнение, те са точно стадото, което с еднаква леснота може да бъде изведено на паша или закарано в кланицата. И затова най-важната задача на комунистическата идеологична пропаганда е да поддържа с всички сили, с всички средства постоянния процес на обезличаването. Училища, казарми, университети, предприятия, учреждения, всичко е устроено по такъв начин, че да обезличава. Натискът е силен, страхотен, понякога убийствен, защото милиционерският щурм на идеологията все пак трябва да преодолява естествения, вродения инстинкт да бъдеш като себе си. Обезличаването, това е отказ от себе си. Естествено, отказът не е пълен, за компенсация на пълното обществено безличие на една личност, партията му разрешава да бъде колкото си иска личен в избора си между бяло и червено вино, тъмен или светъл костюм, висока или ниска жена или мъж. Партията също му разрешава да бъде „личен” в блеенето на лозунгите, с по-висок или по-тънък глас, а също да бъде съвсем личен в омразата си към личностите.

Многократно съм забелязал, че колкото пъти някъде, в коя и да е сфера на нашия обществен живот се появи някакъв претендент за личност – интересен млад учен, инженер, художник, дори общественик, първата мярка, която се взима срещу него от страна на партията, е обезличаването му, дори когато това е съпроводено с явната загуба на ценни идеи и на бъдещи постижения. Вие можете да бъдете колкото си искате добър агроном, но вие не можете да бъдете личност, вие не можете да станете изразител на ваши агрономически идеи, вие не можете да станете център на агрономическо движение или организация, вие не можете да конфликтувате с принципи и методи, установени да кажем в Съветския съюз. Следователно отиваме пак при старото сравнение с овцата. Тя може да дава хубава индивидуална вълна, гъсто свое мляко и хубави агнета, но тя няма право да има отношение към посоката, в която върви стадото, или да се обособи като нещо различно от стадото.

Много пъти у нас се е надигал партийният призив за създаването на богати индивидуалности. Никога не ми е било ясно какво значи това. Вероятно е пак нещо от арсенала на партийните безсмислици. Аз бих казал: „Не е нужно да създавате индивидуалности! Само престанете да ги унищожавате.”

И ако днес, на връх Климент Охридски, исках да говоря на студентите за личността, това идва от страха ми за бъдещето на нашия народ. Какво наистина можете да очаквате от обезличен народ. Извадете от последните два века личностите в нашата история от Паисий до Елин Пелин и ни кажете какво остава. Животът на един народ без свое лице, без свой глас, без свой език, едно съществуващо нищо.

И затова цялата ни вяра е в тази младеж, която идва, може би по-реалистична от предишните поколения и затова по-дръзка. Тая младеж, която може би ще знае как да опази себе си заради себе си.

И затова студентските скамейки не бива да бъдат само място за получаване на полезни знания, но и място на оформяне и на действително изграждане на личности, ония толкова нужни личности, които ще продължат прекъснатата традиция на духовното водачество на един народ.

Студентите трябва да знаят, че личността не се изгражда с конюнктурни песнички и раболепни реверанси, а с борба упорита, жестока и непримирима. Борба, която оправдава човешкото ти съществуване на една планета, предназначена за човеци.

Публикуваме текста с любезното съдействие на г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

[vl]

https://www.bnt.bg/bg/a/ot-parvo-litse- ... i-markov-2

https://www.bnt.bg/bg/a/218916-90-godin ... v-28022019

[vl]

Преди 41 години ДС и КГБ убиват писателя Георги Марков по искане на Живков

https://www.dnevnik.bg/analizi/2019/09/ ... ia_georgi/

https://faktor.bg/bg/articles/agent-pik ... rano-ot-ds

[vl]

https://www.168chasa.bg/article/7297198 ... cUT5NyQLHM

[vl]

ДС възнаградила агент Пикадили след убийството на Георги Марков
Единственият заподозрян за покушението над писателя получил медали и 30 хил. долара

https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2008/09 ... sLKDoFB1AA

[vl]

“Някои полуинтелигентни писатели и полусмахнати общественици свързват патриотизма с чувството за национално достойнство. На мене никога не ми е било ясно какво значи чувство за национално достойнство — може би да реагираш на обидните подмятания на някакъв патриотичен простак или да се разбунтуваш срещу твърдението, че свети Кирил и Методий не са българи? Или като бай Ганьо да се удряш в гърдите и да крещиш „Бюлгар“? Може би в известни исторически времена, при известни условия чувството за национално достойнство да е имало някакво значение, но днес то се явява израз на душевна човешка осакатеност, ако не е плитка политическа игра. Не зная нито един случай, когато човешкото достойнство на един човек да е уронило националното му достойнство, но в замяна на това зная безброй случаи, когато националното достойнство е уронвало човешкото.
Нека хвърлим за момент поглед върху някои характерни черти в психиката на патриота. Както казах вече, това е човешко същество много по-инстинктивно, отколкото разумно, което означава преди всичко отсъствие на жизнен опит и жизнена мъдрост — резултат на беден и ограничен духовен живот. Обикновено патриотът е невежа, а когато е образован, той е типичен полуинтелигент. Той няма навика да разсъждава, да подхвърля на съмнение, на критика, а приема нещата аксиоматично. Обикновено всичките му оценки са в суперлативна форма — най-добро и най-лошо. Поради слабата си способност да разсъждава е твърде трудно той да бъде убеждаван или разубеждаван. Поради твърде ограничения си личен живот той намира известна необходимост и компенсация в живота на стадото. Поради липса на уважение към себе си и на сигурност в собствените си познания той чувствува постоянна нужда от закрила и я намира пак в стадото. Като индивид патриотът е слаб, като част от стадото – той е сила. Тъй като дълбоко не вярва в себе си и е абсолютна жертва на комплекса си за малоценност, патриотът има нужда от някой, който да го води, някой, който да направлява живота му, и застава естествено зад някакъв патриотичен вожд. И накрая, може би най-жестокото — като няма смелостта да поеме отговорността за собствените си действия, най-често насочени срещу други хора, като не може да оправдае ужасните и безобразни последици на инстинктивната си дейност, на омразата и насилието, той намира благородното извинение на патриотизма.”
Откъс от есето “От Витоша по-високо...”

[vl]

Георги Марков (Накаран да замлъкне)

https://www.youtube.com/watch?v=Wddk57njaLI

[vl]

За да се помни!! На 15 юни 1969 г. в 11 ч и 30 мин в Държавния сатиричен театър започва закрита премиера на пиесата на Георги Марков "Аз бях той" с режисьор Методи Андонов. Пиесата е спряна, авторът й е сериозно критикуван, а същия ден по-късно Георги Марков напуска България.

[Лорд Сняг]

Съжалявам че трябва да развенчая мита, но Марков съвсем не е толкова бял. Бил е сред фаворитите на Живков, сред създателите на филма "На всеки километър" е, а тази чест не се дава на всеки.
Самият той не крие, че се е ползвал с облагите на властта. Било е основно пропагандно лице, водили са го в МВР, за да говори с проститутки и да пише че Партията е ликвидирала проблема с проституцията.
Да, позволявал си е критики към властта. Факт. Обаче когато Сталин умира мнозина от приближените на Живков си позволяват плахи критики - доколкото самият Живков ги позволява.
Можем много да спорим дали Радой Ралин, Блага Димитрова и пр. щяха да си позволят критики, ако не бяха част от един интелектуален кръг около Живков, а знаеха че могат да идат в лагери.
Конкретно за ситуацията - той си позволява малко по-сериозна критика и е подведен от Стефан Цанев, че трябва да напусне България за седмица - две и да се спотаи.
Дотогава номерът е минавал, партийната номенклатура се е ползвала с привилегията да напуска България. Марков не преценява че момента не е удобен за излизане и сам се навира между шамарите.
По-късно когато започва да пише записките прави много ласкави оценки на Трайчо Костов. Някак удобно забравя да спомене, че именно Трайчо Костов успява да убеди Комисията да разстрелят Муравиев.

Разбира се не можем и да го очерняме, той все пак е жертва на режима. Но това че е жертва не го прави "бял". Много от жертвите - като Никола Петков (който изиграва роля за унищожаването на дясната опозиция) и Трайчо Костов (който е главният инквизитор в Народния съд) падат жертви на една система, която сами са създали.

[vl]

Ама чакай, Муравиев не е разстрелян! Изпратен е в затвора.

Г. Марков непосредствено преди да замине е бил забранен и пиесите му са били свалени! Последната е била с Парцалев и никак не се е харесала на Т.Живков. Колко са били близки само можем да гадаем......Той е талантлив писател и като такъв е привлечен за сценария на филма "На всеки километър". Но след като се е проявил като най-яростния критик на Живковия режим името му от сериала е заличено. Неслучайно Т. Живков е търсил съдействието на КГБ, за да се оттърве от него. Т.Живков не е ангел, както някои си мислят, а зловещ и отмъстителен престъпник! И масов убиец около 9.09.1944г.

Преди години четох статия на Г.Марков как БКП се е справяла с творците. "Кажи колко искаш, ще ти платим!" За да превземат някого......Колко актуално звучи и днес......И като го превземат неговите критики към режима спират или стават съвсем слаби и незначителни.......
БКП се е стремяла да ухажва творческата интелигенция, а не да я изпраща веднага по лагери и затвори. Искала е тя да хвали нейното властване. Колко стихотворения за нар. власт са написани.......
Трайчо Костов също е един от масовите убийци около 9.09.1944г., но е имал смелостта да вдигне скандал на Сталин за обира на нашата банка от червената армия. Сталин не е прощавал.

[Лорд Сняг]

Да, Муравиев не разстрелян, извинявам се за грешката. Но Точно Трайко Костов като председател на комисията е държал да го разстрелят, за да не показват личен стандарт. Всички остаанали в комисията са биил против

Повечето личности са сложни. За Трайчо Костов могат да се кажат и добри неща - че е бил смел и решителен човек (останал е в България, докато Димитров се е крил в Москва) и че не се е боял да се опъне от съветите. Това не значи да не виждаме, че е бил жесток касапин. То и Троцки е бил много интелигентен и блестящ оратор, но ако беше надделял, щеше да извърши по-голяма сеч и от Сталин. Костов е основен сатрап по време на Народния съд, а смелостта му може отчасти да се е чувствал сигурен втори зад залязващия вече Димитров. Дали е щял да бъде толкова смел, ако е знаел каква съдба го чака - не знаем.
Мисълта ми е, че Марков представя Тр.Костов в твърде положителна светлина.

Живков също е сложна личност - спира разстрелите и закрива Белене. Позволил е някои елементарни човешки права. Но е бил дребнав и склонен към политически машинации, за да запази властта си. При него е било важно да го хванеш в настроение, давал е и привилегии, но е можел да бъде опасен в гневаси.След смъртта на Мара Малеева (1971) и Людмила Живкова (1971) e загубил естествените си спирачки, сринал се психически и е допуснал хора като Огнян Дойнов и Андрей Луканов да превземат властта
Интелигенцията е било силно ухажвана от властта. "Яростните критииц" (включително и Радой Ралин) не биха си позволили да са толкова яростни, ако знаеха какво ги чака. Марков си е позволявал години наред лека критика, нищо фатално. Недооценил е колко пиесата му ще ядоса Живков, а Ст. Цанев (волно или не) го е "подхлъзнал". До този момент е можело сравнително лесно да иде в Югославия Марков, нямало е как да знае, че на Живков ще му прекипи.

Мисълта ми е, че е смешно да се представя Г.Марков като накякъв страшен дисидент. Тъй - в качеството си на приближен на Живков - е капитализирал близостта си с властта. Получавал е привилегии, добри хонорари, възможности да пътува...Имал е възможност за известна критика, без да носи последствия.
Надценил е възможностите си, станал е невъзвращенец и като се е видял в чудо е почнал да пише против режима...за това са му плащали пари. Това не го прави герой.
Да, жертва е, но то и Троцки е жертва на системата която създава - това прави ли го герой и дисидент?

[vl]

Лагерите са закрити след доклад на Борис Велчев до политбюро за убийствата там. Инициативата не е на Т.Живков. Лагерите са били в разпореждане на Мирчо Спасов, който е бил близък с Т. Живков още на 9.09.1944г. и са се надпреварвали кой ще убие повече хора! И двамата са масови убийци! Поради тази причина не мога да го определя като по-свестен от Дойнов и Луканов. Те бяха само крадци, но не и убийци.

Г.Марков е талантлив писател, но български. Не е можал да стане английски. Живковият режим няма по-яростен критик от Г.Марков. И други критикуваха на вълните на БИБИСИ, Свободна Европа и Дойче веле.

[Лорд Сняг]

Относно последното - категорично не съм съгласен. Първо не е чак такъв талант, мога да се сетя за сума ти по-талантливи писатели. Даже през време на комунизма - един Павел Вежинов например. Да си талантлив писател и да си критик не са едни и същи неща. Чел съм "Задочните репортажи", тук-таме някаква малка критика. Доста посредствен стил. А романът "Портретът на моя двойник" и "Мъже" е меко казано катастрофа. Ако за такива романи са му плащали определено е бил привилегирован. Впрочем той в собствените си романи признава, че е бил привилегирован
Второ - всички "яростни критици" са били такива защото са знаели, че няма да им се случи нищо. Или са имали някаква протекция.
Трето - Борис Велчев е креатура на Живков. Това е като приказката с добрия цар и лошите съветници. Няма как съветниците и помощниците на Живков да са правили неща на своя глава без позволение. Велчев може да е написал доклад, ако Живков бе скръцнал със заби щеше да има разстрели. Факт е че при него разстрели и концлагери е нямало.
През 1944 Живков не е имал власт и не може да бъде държан отговорен за разстрелите. Нареждали са -изпълнявали са, инак и него са щели да разстрелят. Трайчо Костов е сред създателите на системата за разстрели, а загива от нея. Отговорен е бил Димитров, а после и Червенков (впрочем и за тях може да се кажат и добри неща, освен лоши). Реално възходът на Живков започва през 1954- 1958, а от 60-те нататък той носи пряка отговорност за управлението на страната - с всички позитиви и негативи.
Това не прави Живков "бял". Прави по "сив". Има си грехове, но не е всичко черно. то сигурно и за Хитлер могат да се кажат и добри неща (например че прави строителство на магистрали, или че при него започва развитие на индустрията- ясно е че е с цел война, ама все пак е в негов плюс). Няма черно-бели хора.