Страница 4 от 4

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

МнениеПубликувано на: 28 Октомври 2018, 00:32:20
от ivo75
Факти няма, има някакви твърдения на един дегенерат, генерал от КГБ, същите убийци, на които не вЕрваме,обаче в случая вЕрваме, защото говори това, което искаме да чуем, или там каквото сме му написали...

И според това същото нищожество хр.хр., особено важно е да си измисляме, защото факти няма :mrgreen: .

П.П. Докато за изнасилените от католически свещенници милиони момченца, факти много.....

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

МнениеПубликувано на: 28 Октомври 2018, 01:14:39
от vl
Христо Христов е разследващ журналист и изследовател с 28-годишен професионален опит. Журналистическата си кариера започва през октомври 1990 г. във в. „Демокрация” като репортер.

В периода 1991-1997 г. е съдебен репортер, като отразява водените по това време следствени и съдебни дела за престъпленията при комунизма.

През 1997 г. оглавява отдел „Вътрешна информация”, а през 2000 г. е специален кореспондент в „Демокрация”.

В периода 2001-2009 г. е разследващ журналист във в. „Дневник”. В него публикува разследвания и анализи по проблемите на достъпа до архивите на бившата Държавна сигурност, организираната престъпност, работата на МВР и специалните служби.

През 2010 г. отразява темата за досиетата в блога „Досиета” в сайта на в. „Капитал”.

През януари 2011 г. основава независимия специализиран сайт Държавна сигурност.com (desebg.com).

През ноември 2014 г. основава Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА (agentibg.com).

През декември 2015 г. стартира сайта „ПАМЕТ 1944-1989” (pametbg.com), посветен на жертвите на комунизма.

През декември 2002 г. специализира в британския в. „Гардиън”, а през април 2004 г. в Международния център по журналистика във Вашингтон, САЩ.



Работа със съдебни архиви за престъпления на комунизма

Отличаващото при Христо Христов е, че той работи със съдебни архиви, обект на които са различни престъпления на комунизма и до които други изследователи или историци не са имали достъп. По този начин той прави обществено достъпни редица документални факти от комунистическото минало, които отсъстват в другите държавни архиви.

През 1998 г. получава безпрецедентен достъп от председателя на Военната колегия на Върховния съд и зам.-председател на Върховния съд ген. Николай Чирипов до 48-те тома от все още неприключилото тогава секретно дело за последните лагери на комунизма край Ловеч и Скравена. Изследването на делото става основа за първата му документална книга и филм „Секретното дело за лагерите”.

През 1998 г. получава разрешение от тогавашния министър на вътрешните работи Богомил Бонев да проучи строго секретната разработка на Второ главно управление на Държавна сигурност срещу българския емигрант Борис Арсов, отвлечен от ДС през пролетта на 1974 г. от Дания и убит няколко месеца по-късно в Пазарджишкия затвор. В делото е запазен строго секретен план за убийството на емигранта с конкретни указания за действия за агента, натоварен с „мократа поръчка”.

Разработката срещу Арсов е открита в началото на 90-те години в архива на ДС от следователите по делото за убийството на Георги Марков Богдан Карайотов и ген. Коста Богацевски и ги убеждава, че Държавна сигурност е използвала убийствата като средство за ликвидиране на български емигранти, критици на комунистическото управление. Секретните материали стават основа за книгата и документалния филм на Христов „Държавна сигурност срещу българската емиграция”.

През 2000 г. от Върховния съд му е разрешено да работи с делото за унищожаване на досиетата на писателя Георги Марков, по което през 1992 г. е признат за виновен и осъден на лишаване от свобода последният началник на Първо главно управление на ДС ген. Владимир Тодоров. Делото разкрива механизма на унищожаване на досиетата на писателя през 1990 г., както и кръга от висши ръководители на ДС, ангажирани с прикриването на документалните доказателства за операцията за ликвидирането на Марков през 1978 г. в Лондон. Христов използва делото за документалния филм „Досиетата „Скитник” и за книгата си „Убийте „Скитник”.

През 2007 г. получава достъп от Върховната касационна прокуратура и Националната следствена служба до следственото дело №4 от 1990 г., заведено за установяване на причините на икономическата катастрофа, завещана от управлението на БКП. Делото, което е най-мащабното разследване на прокуратурата в историята на България, надхвърля 1200 тома и обхваща най-важните икономически решения в периода 1960 - 1990 г. По делото са разпитани ключови фигури както от висшето ръководство на БКП, така и ръководители от стопанския и банков сектор. Въз основа на делото Христов издава книгата „Тайните фалити на комунизма”, в която документално са проследени механизмите и причините, довели до изпадането в неплатежоспособност на комунистическото управление през 1960, 1977 и 1987 г.

Част от следствените материали в направленията „Външна търговия”, „Задгранични дружества” и „Скрит транзит” Христов използва в книгата си „Империята на задграничните фирми”.

През 2007 г. Христов получава достъп от Върховния касационен съд до дело №1 срещу Тодор Живков и Милко Балев. Признанията на бившия генерален секретар на БКП, направени от него по делото, влизат в книгата „Тодор Живков. Биография”.



Съдебни дела за достъп до архивите на Държавна сигурност

Христо Христов е единственият журналист и изследовател, водил и спечелил съдебни дела за достъп до документи на ДС в периоди, когато държавното управление е водило рестриктивна политика.
През 2004 г. той осъжда във Върховния административен съд тогавашния министър на вътрешните работи Георги Петканов за отказ на достъп до литерните дела на радиостанциите „Свободна Европа”, Би Би Си и „Дойче веле”, свързани с писателя Георги Марков.

През 2007 г. Христов осъжда във Върховния административен съд и директора на Националната разузнавателна служба ген. Кирчо Киров за отказа му да предостави достъп до най-важните документи за убийството на Георги Марков – досието на италианеца с датски паспорт Франческо Гулино, единствения заподозрян по случая от българското и британско разследване, както и на документи за взаимодействието на Първо главно управление (ПГУ) на ДС и КГБ по случая. В резултат на съдебното решение ген. Киров предава в комисията по досиетата над 100 тома архивни материали от ПГУ за ползване от журналиста, които са първите документи на комунистическото разузнаване, станали обществено достояние след промените през 1989 г.

И двете съдебни дела Христов печели с компетентната юридическа помощ на адвокатите Александър Кашъмов и Кирил Терзийски от фондация "Програма достъп до информация".



Христо Христов е автор на документалните книги:

1. „Секретното дело за лагерите”, ИК „Иван Вазов“, С., 1999 г. Второ издание, изд. "Сиела", 2012 г.

2. „Държавна сигурност срещу българската емиграция“, ИК „Иван Вазов“, С., 2000 г.

3. „Убийте „Скитник“ – българската и британската държавна политика по случая „Георги Марков“, изд. „Сиела“, С., 2005 г.

4. „Тайните фалити на комунизма” – истината за краха на българския социализъм в секретните архиви на дело №4/1990 г. за икономическата катастрофа, изд. „Сиела”, С., 2007 г.

5. „Двойният живот на агент „Пикадили“, „Икономедиа“, С., 2008 г.

6. „Империята на задграничните фирми“, Институт за изследване на близкото минало, изд. „Сиела”, С., 2009 г.

7. „Тодор Живков. Биография”, Институт за изследване на близкото минало, изд. „Сиела”, С., 2009 г.

Разследванията му за убийството на Георги Марков са многократно цитирани от редица медии в целия свят, включително и от авторитетния The Economist (виж по-подробно сайта на автора: http://hristo-hristov.com/content/view/ ... g,english/).

8. „Операция МАРАТОН” – истината за кражбата на Паисиевата история от Държавна сигурност в „Зограф”, изд. „Сиела”, 2012 г.

9. „Kill the Wanderer” – съкратено английско издание на книгата „Убийте Скитник” – българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, изд. „Гутенберг”, 2013 г.

10. „Белият терор” от 1923-1925 г.” – три епохи на държавна репресия, в съавторство, изд. „Сиела”, 2016 г.

11. „Корупционната България” – историята на българската корупция в годините на преход, том 1 (1989-1997), в съавторство, изд. гражданско сдружение „Либертариум”, 2016 г.

12. „Бивши хора” по класификацията на ДС (в съавторство с проф. Вили Лилков), изд. „Сиела”, 2017 г.

13. „Корупционната България" - историята на българската корупция в годините на преход, том 2 (1997-2005), в съавторство, изд. гражданско сдружение „Либертариум”, 2017 г.



Автор е на документалните филми:

1. „Секретното дело за лагерите” - по едноименната му книга, БНТ, 1999 г.

2. „Държавна сигурност срещу българската емиграция” - по едноименната му книга за отвличането на българския емигрант Борис Арсов от Дания и убийството му в Пазарджишкия затвор, БНТ, 2000 г.

3. „Досиетата „Скитник” - за унищожаване на досиетата на убития в Лондон през 1978 г. български писател Георги Марков, БНТ, 2001 г.

4. Документалната поредица „Отворени досиета”, посветена на жертвите на комунистическия режим (6 филма), БНТ, 2014 г.

5. Документалната поредица "Отворени досиета", посветена на жертвите на комунистическия режим (6 филма), втори сезон, БНТ, 2017 г.



Един от съставителите на документалните сборници на комисията по досиетата:

1. "Държавна сигурност - структура и основни документи", 2010 г.

2. "Държавна сигурност - политическа полиция", 2011 г.

3. "Военното разузнаване през комунизма", 2012 г.



Носител е на следните престижни награди:

1999 г. – награда „Паница” на фондация „Свободна и демократична България” за най-добро журналистическо разследване.
2001 г. – награда „Разследващи журналисти” на фондация „Разследващи журналисти”, фондация „Гардиън” и Център за развитие на медиите за най-добро журналистическо разследване.
2003 г. – награда „Черноризец Храбър” на Съюза на издателите в България за най-добро журналистическо разследване.
2004 г. – награда „Златен ключ” за най-добър журналистически материал, свързан с достъпа до информация, на фондация „Програма за достъп до информация”.
2005 г. – награда „Черноризец Храбър” на Съюза на издателите в България за най-добро журналистическо разследване.
2005 г. – награда „Златен ключ” на фондация „Програма достъп до информация” за цялостен принос към достъпа до информация в България.
2006 г. – първа награда на фонд „Георги Василев”, Швейцария, за принос към свободата на духа.
2010 г. – първа награда на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия за проявена активност и съдействие при отварянето архивите на комунистическите тайни служби.

2014 г. – лауреант на Гражданската награда на Европейския праламент.



Христо Христов не е свързан с бившата Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА. През лятото на 2006 г. е един от журналистите, доброволно поискали да им се извърши проверка за досие в ДС и РУ-ГЩ при гражданската инициатива „Чисти гласове”.

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

МнениеПубликувано на: 28 Октомври 2018, 11:17:30
от ivo75
хр.хр. е свършил наистина "похвална и достойна за уважение работа". Тъй като е изключително некадърен, като разследващ журналист си избира поле за действие архивите на ДС. Няма, КОЙ да му противоречи, пощипне нещо оттук, малко оттам и прокарва болните си тези с произволно избрани "доказателства", "факти" пречупени през личния му перископ на омразата и бездарието. Защото ако наистина беше разследващ журналист, щеше да ни запознае, не повърхностно, само в часта, която пасва на плоските му внушения, а с целия живот и творчество на г. марков. Как е лансиран и пробутван от властта, как никой не го гони, а един от малкото, които без проблеми посещават родата си отвъд Желязната завеса. Как постигнал заветната си цел да плюе родината и тези, които са го направили г. марков, с чувство на безпомощност е установил, че е пълно бездарие в Свободния свят, където няма, кой да те тика напред и да избутва конкурентите в трета глуха. "големият писател" г. марков се оказва способен да бъде само треторазреден журналист в пропагандата срещу родината му. И когато е наясно със себе си, таланта и възможностите си и пожелава да се върне обратно, му се случва случка. Предателите не ги обича никой, нито старите, нито новите им господари.......

А тук му издигат паметник...на един нагаждач, въобразил, че е повече, от това, което е. И други доказано некъдърни "журналисти" си поставят за цел, да издигат в култ някакъв, който всъщност никакъв борец против комунизЪма не е бил, а прост беглец помислил, че е недостатъчно оценен, че отвъд Желязната завеса го чака така бленуваната слава. С какво е известен г. марков всеки непредубеден и незаслепен от омраза му е ясно....С един чадър, ако се напънем да вярваме безрезервно......и без много доказателства и факти...

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

МнениеПубликувано на: 29 Октомври 2018, 08:33:38
от bknf
vl написа:Най-критичното слово против режима у нас през 70-те беше именно на Г.Марков

Може ли да го видим (вл), това слово на Георги Марков срещу НРБ от Англия? Какво ли точно е приказвал - някой знае ли ? вл какво знае - и откъде, та и ние да прочетем.-)

Че жилищата в Лондон са по-евтини, и наемите - по-ниски (от тия в НРБ) ?
Както и че далеч не всички англичани, могат тия жилища - да си ги купят.

Че нафтата, бензина и централното отопление у нас е било по-скъпо от английското?
Или за сиренето в тенекии по БДС + ТКЗС-тата с многото крави..
И че след смяната на "режима" населението ще се стопи с 25%

За това ли вл, е разказвал Георги Марков..

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

МнениеПубликувано на: 29 Октомври 2018, 11:17:51
от vl
Георги Марков
Есе за взаимното разбиране

Един чужденец, който наскоро бе прекарал шест месеца в България, разказваше след завръщането си своите впечатления от страната и хората, които бе срещал. Между другото той каза:

„Останах учуден, че българите, които видях, никога не разговарят един със друг, а винаги един на друг.“

Нямах никакво основание да се съмнявам в обективността на разказвача, но неговото мнение предизвика естествената ми реакция. Първо, защото дълбоко не вярвам в подобни национални обобщения (българите са едно, унгарците са друго и т.н.), и второ, защото ми се стори доста претенциозно чужденец да изразява мнения за хора, които едва познава. В последвалия разговор разбрах, че събеседникът ми е наблюдателен, с пъргав ум, и особено след като накрая ми каза:

„Вие също отбягвате да говорите със хората, и вие предпочитате да говорите на тях. Наистина ли се страхувате от действителни контакти?“

Трябваше ми известно време, за да възприема ясно мисълта му. Желанието ми в онзи момент беше да му противореча, да му докажа, че впечатленията му са пресилени, че вероятно поради страха, който съпровожда всяка среща с чужденец, българските му познати са му изглеждали потайни, че контактите между хората у нас с нищо не се различават от тия в коя да е друга страна, че понякога наистина хората говорят един на друг, но те също говорят и един със друг, и че не винаги може ясно да се долови разликата. Но колкото по-усърдно дирех доказателства в паметта си, толкова повече те ми се изплъзваха, за да ме оставят накрая сам с голия ми инат да повтарям: „Не е вярно!“ И като че последното най-красноречиво ми доказваше, че и аз съм възприел думите на чужденеца по линията на вместо по линията със.

Какво в действителност искаше да каже той с тези на и със? Просто той определяше разликата между естеството на създадените между хората словесни контакти — двупосочния или взаимния контакт (разговаряне един със друг), и еднопосочния контакт (говорене един на друг). Логически трябва да се предполага, че словесното общуване между хората означава пълноценна взаимност. Че това не е взаимността, която съществува между огледалото и отразения предмет, не взаимността като категория на етично равноправие или идейна хармония, а взаимността на въпроса и отговора, на действителния възглас и действителния отглас; взаимността, която произтича от общия интерес и общото отношение, която обуславя потенциала на духовния обмен между хората. Взаимността, която е условие, за да откриеш себе си, когато я срещнеш, да съблечеш всичките си униформи и парцали и установиш жив контакт с живото същество срещу тебе. Взаимността, чиито координати са искреност, честност и безстрашие. Взаимността, при която мисли се сблъскват с мисли и чувства срещат чувства.

Всичко това чужденецът означи с думата „със“. Защото цялото естествено, нормално общуване между хората става, когато те разговарят един със друг. Докато говоренето на има съвсем външни функции и не предполага никаква духовна взаимност между говорещите. Командирът говори на войниците си, писателят говори на читателя, кондукторът говори на пътниците. Съобщаваш нещо на някого, заповядваш на някого, караш се на някого, оплакваш се на някого и т.н., това е съвсем друго.

Думите са създадени, за да изразяват мислите и чувствата на хората. Сигурно това е била първата крачка към цивилизацията. Бих искал да си представя триумфа на първата разменена и разбрана реч. Но ето че са минали години, когато думите са намерили нова употреба — да скриват мислите и чувствата на хората. Някой би казал, че в това няма нищо чудно, че човек не бива да изразява всичко, което се ражда в нещастната му глава, и че има известни правила кое да се изрази и кое да се скрие; че криенето и изразяването на мислите като че няма никакво отношение с говоренето със или на. Но докато това е тема, блестящо развита от Николо Макиавели, аз искам да говоря за нещо съвсем друго и съжалявам само, че микрофонната техника ми разрешава да се изразявам само по начина на.

Ако се вгледаме в бита на нашия народ, откриваме в цялата му история една поразителна черта на нравствена девственост, което значи открита искреност и простота. Целият ни народен епос е пропит с тази искреност на чувства, мисли и отношения, която днес ни очарова със своята чистота. В тази епоха от Черноризец Храбър до „Българи от старо време“, в народните приказки, песни и легенди ние срещаме герои и хора, които говорят един със друг, което значи, че те са имали онази взаимност, че те са се разбирали, макар и като дядо Либен и хаджи Генчо не винаги да са се съгласявали един с друг. Имало е въпроси и отговори, което пък значи, че не са се страхували да срещат думите си един на друг. Цялата ни класическа литература е богата с действителни диалози, с действително общение на човек с човека. Нека само посочим прозата на Йовков и Елин Пелин. Навред вие ще откриете потоците на простодушна взаимност. Прибавете към всичко това и дълбокото отчуждение и дори презрение на народа към всякакъв вид фанатизъм, защото фанатиците не говорят със хората (те вместо това декларират), и вие може да се гордеете със здравите си корени.

Но ето че днес, като се вглеждам в добре познатата ми картина на нашето съвременно българско общество, в нашите делнични взаимоотношения, като чета нашите български вестници, нова литература или слушам радио, разбирам колко дълбоко прав е бил чужденецът. Като че някаква всемогъща магическа пръчка замахна над страната ни, за да ни накара да говорим един на друг.

Всеки слушател може да направи сравнението сам за себе си. Не искам да говоря само за отношението между интелектуалци или партийни дейци, които са изключително от вида на, най-често еднопосочни излияния, напомнящи шизофренично поведение. Но искам да се спра на нашите делнични разговори, на нашите интимни срещи, за времето на четирите очи, когато ние най-искрено се опитваме ДА СИ КАЖЕМ нещата. Употребих нарочно думата „опитваме“, за да покажа, че сме искрени в намерението си да водим действителен разговор, далеч от всеобщото „Здрасти, как си?“ — „Благодаря, добре съм!“.

Ето че ми е трудно да си спомня открити, откровени словесни срещи, ето че не мога да си спомня взаимното и безпощадно разнищване на разисквания предмет, стигане до известен край, преди някой да е успял да скочи върху собственото си изолирано островче. Паметта ми носи безброй зададени въпроси, които са умрели, без да са предизвикали дори опит за отговор. И в същото време (което е и най-трагичното) към нас манифестираха безброй отговори, без да са задавани въпроси. Последното е особено присъщо на партийния начин на разговаряне. Или ти се отговаря, без да бъдеш питан, или ти се отговаря, без да си попитал.

Опитайте да поведете разговор днес у нас със когото и да е на каквато и да е тема, взаимно да се откриете един на друг с цялата искреност и дълбочина, която предполага човешкото ви достойнство. Вие ще видите, че партньорът ви се бои от предложения контакт, старае се да излезе колкото се може по-бърже от общата атмосфера (ако е създадена такава), да не говорим, че няма никакво желание да открие себе си. При това сте близки, приятели и се познавате отдавна. Взрете се в отношенията на хората около вас и никак не е трудно да откриете, че почти всички разговори се плъзгат по повърхността, че това са по-скоро разговори между високоговорители вместо между хора и че съзнателно не се отива по-дълбоко. Опитайте се например да поискате обяснения за каквото и да е сторено действие. И вие винаги ще получите… оправдания. Забележете, обяснението е станало синоним на оправданието. Постарайте се да разберете какво мисли някой ваш приятел на каква да е тема и вие ще видите как той моментално се свива в черупката си и вместо отговори ви дава декларации. Той престава да разговаря със вас и започва да говори на вас. И затова неведнъж на интересни и жизнени въпроси вие ще чуете празни тенекиени отговори. Прибавете към всичко това, че интересите на една личност към друга личност са изключително повърхностни, че мнозина се интересуват колко пари печелите, как сте се наредили у дома, какви връзки имате, как постигате успехите си или какви са ви отношенията с този или онзи, но почти никой не се интересува какво всъщност сте вие, какъв човек сте, какво ви е. Така че зад измамната картина на най-голямо общение между хората в „социалистическото общество“ ние откриваме действителната картина на жестоко отчуждение. Просто като че никой не е интересен никому, и дори човек не е интересен сам на себе си.

Пак подчертавам, че тези мои наблюдения не се отнасят до отношенията между интелектуалци, които са непоносимо фалшиви и евтини и където пък откриваме причините за трагедията на нашето изкуство. Някога Роден каза, че изкуството зависи от искреността към самия себе си. Доказателствата за противното можете да видите в почти всички произведения, които са сложени на официалната витрина на изкуството. Повърхностно избрани теми, дълбоко неразбрани теми, диалози, които приличат на разменени партийни комюникета, поезия от празни, безсмислени фрази, картини, изразяващи декларирани мисли и чувства, в най-добрия случай сполучливо външно описание на външни събития. И ако приемем диалектическата теза, че изкуството отразява живота, виждаме, че тя наистина е потвърдена.

Но нека се върнем на основното. Защо се стигна дотам, че ние не желаем да разговаряме като хора, че ние престанахме да говорим един със друг, че ние престанахме да се интересуваме един от друг? Защо ние наистина се страхуваме да открием себе си? Защо се страхуваме да приемем откриването на другите? Защо се страхуваме да навлезем в каквито и да е дълбочини на човешки проблеми, а предпочитаме да шляпаме в локвата на най-повърхностните отношения? Значи ли това, че ние престанахме да мислим като умни хора? Значи ли това, че ние нямаме какво да си кажем? И че всъщност разиграваме криеницата, за да потулим неспособността си за действителни взаимоотношения?

Без съмнение причината е животът, който живеем. Защото зад всички тия псевдоотношения ние виждаме себе си, претърпели в последните 25 години чудовищно развитие назад. Днес ние, българите, може определено да се каже, сме далече по-инстинктивни, отколкото разумни. Всички наши действия и състояния са обезобразени от примитивизма на подозрението и страха. И ако се вгледаме още веднъж в действията около и в нас самите, с последните си остатъци на безпощадна искреност, ние ще признаем, че всичките ни действия са направлявани в по-голяма или по-малка степен от страха. Страната се управлява със страх, литературата се пише със страх, в предприятията се работи със страх, отивате на събрание със страх, срещате се с приятели със страх, любите се със страх. Всичко живо у нас съобразява, безкрайно съобразява, от страх да не му се случи нещо.

Дори разговорите и дискусиите на сериозни теми винаги се отплесват в примитивни социологично — политически посоки, при което контактът пак изчезва, за да се стигне до декларацията. Особено характерни са отношенията между отделната личност и партията. Партията говори винаги с декларации и изисква декларации. Действителният контакт между партия и хора е абсурден.

Но ако причините за страха да откриеш себе си са ясни, то последствията предизвикват много въпроси. Нежеланието да откриеш себе си не е ли нежелание да се търси истината? Не свикнахме ли ние с удобството да живеем, без да знаем истините за себе си и за другите, приемайки и отправяйки формални декларации? Не се ли стига до своеобразна промяна на естеството ни на мислещи същества, на чувствуващи същества? Не се ли корумпира творческият процес на размишлението от празните фрази, които си разменяме и заимствуваме с удоволствие? Не ни ли тласка всичко това към безкрайно и невъзвратимо отчуждение? И последният въпрос — дали въобще може да се живее така? И докога?

Или може би някой би ми казал, че всичко това, цялото прекъсване на действителните контакти, е в своята същност ЛОГИЧНА САМОЗАЩИТА? Че скривайки себе си, всеки по същество СПАСЯВА себе си, като запазва своята човешка същност недосегаема до времето, когато животът ще му позволи да се открие. Дано да е така. Но аз си спомням един разговор с мой приятел преди около три години в София. Аз казах:

„Кога ще дойде това време, да заговорим като хора!“

А той скептично усмихнат ми отговори:

„А когато дойде, ще можем ли?“

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

МнениеПубликувано на: 29 Октомври 2018, 11:22:07
от vl
Георги Марков
Авторитет и авторитарност на ръководителя

Всеки, който през последните три десетилетия е отделял внимание на съвременната българска литература или пък на средствата за масова информация, е забелязал тяхното странно, пренебрежително отношение към един от главните герои на тамошната действителност — висшия ръководител. В продължение на толкова години няма дори един сериозен документален или художествен опит да се разкаже как живее и как работи, известен голям български ръководител.

Ежедневието, проблемите и житейските превратности на онези, които мистериозно заемат местата на всяка тържествена или почетна официална трибуна, които махат за поздрав на минаващите отдолу под краката им простосмъртни човешки тълпи, чиито портрети са част от украшенията на всеки голям празник и чиято дума решава съдбите на много хора, са по-малко познати на широката българска публика, отколкото например живота на божествените обитатели на древния Олимп. Образът на българския ръководител от по-значителна величина беше и продължава да е свещено табу за журналисти, писатели, художници. Това е територия, в която на обикновените любопитни очи не се разрешава да проникнат другояче освен чрез официалната галерия за доста уеднаквени бюстове и портрети. Човек може да се чуди на това явление, знаейки огромната чувствителност на тези ръководители към себеизтъкване, към ограждане с популярност, към култоподобен авторитет. Естественият въпрос е: на какво се дължи този неочакван и нелогичен свян у хора, които наистина копнеят да направят собствените си черти и житейски пътища достояние на народните маси, да оставят някакви трайни спомени-легенди в народното съзнание? Дали тази неприсъща скромност е проява на специална висша етика, или пък просто е израз на страх от конкретизирането на чертите, от разкриването на индивидуалните характери, които биха могли да се окажат контрастно различни от типизираните бюстове? Кой всъщност е този съвременен български ръководител? Какво представлява като човек? Какви са неговите слабости, неговите недостатъци? Как прекарва свободното си време? Какви са житейските му предпочитания? Кои са възловите моменти в биографията му? Какъв е характерът на неговия начин на ръководене? И т.н.

Не само че няма отговори на тези въпроси, но българските средства за масова информация и художествена литература май никога не са ги и задавали. И нещо повече: имитирайки във всяко отношение поведението на по-големите, средните ръководители също се стараят да обградят себе си с това непроходимо разстояние и надписа „За външни лица — забранено“.

Не смятам, че бих казал нещо оригинално, ако отбележа, че при съществуващата структура на обществения живот в България (както и в другите страни от същия тип) личността на ръководителя — държавен или партиен — има извънредно голямо значение. Обикновено в неговите ръце е съсредоточена голяма власт и от него зависи не само специфичната дейност, която той ръководи, но и в значителна степен — животът на неговите подчинени и техните семейства. Естествено днешният ръководител не може да се изявява вън от определената му партийна територия, ала в замяна на това вътре в нея той е извънредно властен. Въпреки декларираните опити за колективизиране на ръководството, за споделяне на отговорностите и по този начин за някаква партийна демократизация (уж като предпазна мярка срещу злоупотребите на култа към личността) особата на отделния ръководител все още заема централно място, в много случаи той е главният герой на дадена обществена инициатива, а понякога дори единственият. Много предложения, решения, действия и всевъзможни мероприятия се отъждествяват с името на определен ръководител. Както и много провали, неуспехи или бездействия също се свързват с този, който е ръководил (макар че тенденцията при такива неприятни моменти е отговорността да се прехвърля винаги на тези надолу).

Един буржоазен ръководител в демократична страна е значително ограничен в действията си поради зоркото внимание на опозицията, поради страх от вестникарски скандал, от всяка гласност, която би довела до промяна в резултата на следващите (и неизбежни) избори, до загуба на мястото му завинаги. В България и подобните й страни такъв демократичен критик на обществения ръководител не съществува, както не съществува и реално отчитане на резултатите от неговата дейност. Дотогава, докато този ръководител спазва линията на партията, определена от разпорежданията на по-висшестоящите, и умело поддържа установеното равновесие вътре в партийната система, той не е изправен пред никаква опасност — дори ако делата му имат извънредно лоши резултати. Отъждествяването на всяка ръководна дейност с текущата линия на партията е гаранция за сигурността и обезпечеността на всеки отделен ръководител. Дори когато в интерес на промяната на партийната линия, в интерес на опити да се възстанови загубеното обществено доверие даден ръководител трябва да бъде пожертвуван (наказан, сменен или понижен), дори когато той изобщо не е виновен (но приеме да носи вината) — верността му към партията в края на краищата го облагодетелствува. Това твърде често става със средния обществен ръководител, който е посредникът между висшето ръководство и масата. Той е функционерът, поставен в най-неизгодно положение, защото много пъти се озовава в положение да бъде между чука и наковалнята. Ако приемем, че висшето ръководство и масата са в постоянен конфликт поради тоталитарния характер на системата, че на безцеремонния и насилствен натиск отгоре съответствува като напълно логична реакция силен контранатиск отдолу, средният ръководител е този, върху когото се стоварват и двете сили. По принцип всички решения на върха с времето са обречени на по-голям или по-малък провал. И единственият начин висшето ръководство или изобщо партията да се измъкне от своята действителна отговорност (за да може да продължи конфликтът), е да хвърли вината върху средния ръководител и да го пожертвува, за да се получи известно облекчаване на натиска отдолу… до следващия провал на следващия среден ръководител. Последният обикновено разполага с два пътя: първия — да приеме приписваната му вина (въпреки съзнанието, че изобщо не е виновен), да си направи самокритика, да се покае за грешки, които не е направил, и да декларира, че тези над него (истинските виновници) са напълно чисти. При това той запазва благоволението на началниците си от върха, бива преместен на подходяща длъжност и може би не след дълго време отново повишен. Другият път е да се опълчи срещу тях, да посочи (ако има кому) тяхната отговорност и да извади на бял свят действителната причина за провала, която, както казах, принципно е в самата същност на тоталитарния режим. Такова неблагоразумно поведение завършва с пълно служебно и материално фиаско за нещастния среден ръководител. Той изхвръква завинаги и отвсякъде, без перспектива дори да изкарва насъщния си. Отмъщението на висшето ръководство към онези, които отказват да станат негови изкупителни жертви, е безмилостно. Нормално средните ръководители предпочитат първия път и само малцина дръзват да тръгнат по втория.

Диренето на средния ръководител или т.н. „издигане на кадрите“ се прави не толкова с оглед дали даден човек може да свърши определена работа, а дали той е подходящ да бъде възможна изкупителна жертва, т.е. дали той ще приеме драговолно правилата на играта, наложени отгоре. Всичко това води до избиране и създаване на напълно зависим тип на среден или средно-висш ръководител със стандартно установен нравствен облик. Нека приведа един класически пример. При избирането на функционер, който да поеме отговорен началнически пост, висшестоящият другар задал на един от кандидатите следния въпрос: „Ако имате вакантно място за работа и се явят двама кандидати, единият от които е блестящ, способен човек, а другият със съвсем посредствени, бих казал, «най-скромни» възможности, кого бихте назначили?“

„Естествено способния, блестящия!“ — отвърнал кандидатът.

„Абсолютно погрешно — отвърнал висшият началник. — Правилното решение е да назначите посредствения. Посредствениците (особено когато сами знаят това) са най-добрите служители. Те никога не ще отидат против вас, защото знаят, че без вас са заникъде!“

Това е забележителен, истински диалог, който характеризира вътрешнослужебните отношения във всяка тоталитарна или тоталитаризирана система.

Оттук човек може да си обясни на пръв поглед необясними назначения, защото те не са случайни, не са резултат на елементарно „надцакване“ с козове, не са изолирано хрумване, а цяла добре обмислена и напълно обоснована линия. Да вземем един много популярен пример — директорството на Народния театър в София през последните двайсет години. Всички лица, които са заемали този пост, независимо колко свързани са били с театъра, представляваха хора, които никога в нищо не бяха изразили самостоятелно творческо отношение към проблемите на театъра, никога нямаха свое разбиране за театъра, а твърде често бяха и театрално доста неграмотни. Нито един от тях никога не се опита да поведе театъра в каква да е посока, а всичко се свеждаше до дребно администриране и буквално следване на нарежданията отгоре. Един блестящ или най-малко способен директор на театъра би дошъл със свои собствени концепции за работата на театъра, вероятно би се опитал да революционизира театъра, да го поведе по определен път и да отъждестви всичко ново със себе си. Нито един от директорите на Народния театър — от Филип Филипов до Дико Фучеджиев, не направи нищо от този род.

Или да вземем за пример странната универсалност както на средните, така и на висшите български ръководители, която, най-меко казано, е също израз на посредственост. Нещата тук са и смешни, и тъжни. Смешни заради своята абсурдност, а тъжни заради своята цена, заради огромните материални и морални загуби. Неведнъж сме били свидетели, когато партиен ръководител, чието музикално образование се е изчерпало с върбовата свирка, дръзва да изказва компетентни мнения върху сложни музикални композиции. Колко пъти ръководител, който преди много години е участвувал в читалищна оценка, се смята за висококвалифициран да преценява националната драматургия. Светът би могъл само да се смее на онези (не само български) ръководители, които с еднаква компетентност ръководят износа на домати, последните прояви на балетното изкуство, пазарната икономика и проблемите на астрономията.

И затова не случайно една от главните теми на днешния живот в България е тази за компетентността на ръководителя. Оказва се, че заради своите интереси системата подхранва често пъти умишлена некомпетентност. Може би защото (покрай другото) тази некомпетентност предизвиква такива големи проблеми за засегнатите хора, че на тях не им остава време да вдигнат глави и погледнат по-нагоре. Компетентността е един от основните показатели, чрез които се утвърждава или разрушава авторитетът на даден ръководител. Другият основен показател е чисто човешкият, нравственият. Но и двата показателя в тоталитарната система се съчетават така, че да не доведат до създаването на безспорен и категоричен авторитет. Дори когато се изгражда авторитет (на какъв да е ранг ръководител), върху него умишлено се поставя някаква сянка. Човек може да се съгласи с Марксовото сравнение, че ръководителят е нещо като диригент на оркестър и че не е необходимо да може да свири на всички инструменти. Но работата е в това, че той трябва да бъде абсолютно музикален и да владее оркестъра си. А в нашите случаи често пъти този диригент (ръководител) не знае дори да чете партитурата си и просто маха с палката пред оркестъра, който пък свири вечно повтаряща се симфо-какофония.

И ако авторитетът на ръководителя обикновено подлежи на съмнение, несъмнено остава неговото заменяне с авторитарност. Обобщено — когато няма авторитет, има авторитарност. Това, че ръководителят не може да вдъхне уважение чрез своите качества на ЛИДЕР, чрез своята компетентност, бива компенсирано, типично по комунистически, с авторитарно налагане. Би могло да се каже, че властта в комунистическия свят има подобна мощна корумпираща сила, каквато имат парите в капиталистическия свят. Но въздействието на властта в тоталитарния строй е далече по-всеобемащо, по-силно и по-дълбоко от въздействието на парите. Ръководителят, за който говорим, е орган на тази власт. И затова и в количествено, и в качествено отношение комунистическият свят се характеризира не с парични злоупотреби, а преди всичко със злоупотреби с власт. Не ще се спирам на неща, които всеки българин познава много добре. Искам само да подчертая, че колкото по-малък е бил авторитетът на даден ръководител, толкова по-голяма е била неговата авторитарност. Част (и то съществена) от това тъжно положение на нещата е създаденото разстояние между ръководител и ръководен, което е напълно чуждо на демократичните български традиции. Тази студена недостъпност на висшето ръководство, тази добре поддържана дистанция между всякакъв ръководител и подчинените му, тази унизителна страхопочтителност, тази изисквана и налагана сервилност, този деспотичен маниер да смяташ подчинените си за нещо като твои крепостници, това много парвенюшко подчертаване на обществената разлика — всички тия феодални отношения дойдоха в България от Русия, съответно от Съветския съюз, където по традиция май не се е правила разлика между авторитет и авторитарност.

Липсата на време не ми позволява да се спра сега на т.нар. колективно ръководене като доста прозрачна маска на авторитарността. Но бих могъл да кажа, че горе-долу допитването до колектива за много ръководители не е нещо различно от заявлението на хаджи Генчо пред дядо Либен, че трябвало да се „допита“ до жена си.

При авторитарните ръководители „колективното решение“ няма друга функция, освен да послужи за измиване на ръцете, или според един цитат от българския печат: „Решението е мое, а отговорността е на колектива.“

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

МнениеПубликувано на: 29 Октомври 2018, 11:28:00
от vl
Георги Марков
За какво ли са умирали?

Имах достатъчно основания, за да прочета мемоарната книга на Веселин Андреев „УМИРАХА БЕЗСМЪРТНИ“, въпреки че за подвизите на партизанската бригада „Чавдар“ бяха написани повече книги, отколкото за което и да е друго подобно явление в най-новата българска история. Не съм сравнявал, но имам впечатлението, че дори спомените и мемоарите за Априлското въстание са по-малко на брой от тези за бригадата „Чавдар“, което, предполагам, би накарало мнозина да се усмихнат. Разбира се, съществуването на такова мемоарно разточителство от страна на бившите „чавдарци“ е обяснимо с това, че партийното и държавно ръководство в България през последните 20 години се отъждествява в най-голяма степен с бригадата „Чавдар“. Събитията, разказани във всички тия книги — от най-ранните (тези на Желязко Колев) до най-късните (тази на Добри Джуров), са горе-долу едни и същи, с приблизително едни и същи действуващи лица, така че онова, което би могло да поддържа любопитството, си оставаше различният поглед на всеки автор. В този смисъл мемоарите на един от главните герои, а именно политкомисаря на бригадата „Чавдар“ Андро — Веселин Андреев, или според кръщелното свидетелство Георги Георгиев, представляват интерес.

Но моето голямо любопитство беше към самата личност на Веселин Андреев. В течение на повече от 25 години, откакто името му стана известно в България, той си създаде репутацията на своего рода особняк чието противоречиво поведение неведнъж объркваше и приятелите, и враговете му. Смятам, че онези, които познават Веселин Андреев, не биха могли лесно да го поставят в определена категория — било като човек, било като общественик, било като писател. За разлика от мнозина негови партньори в днешния български обществено — културен живот, като Георги Караславов, Георги Джагаров, Богомил Райнов и други, чието вътрешно и външно отношение към действителността е напълно ясно, измежду партийна принадлежност и гражданско поведение съществува голяма хармония, Веселин Андреев, изглежда, премина през някаква драма. Израз на тази драма са тези противоречиви и понякога съвсем енигматични моменти в живота и в творчеството му.

През времето на войната той е комунистът — фанатик, политическият комисар Андро, чието непоколебимо партийно верую внезапно рухва, когато научава, че собственият му брат, учителят му по комунизъм, е един от милионите нещастници, ликвидирани от Сталин в СССР. По свидетелства на очевидци Андро е толкова смазан от тази новина, че за малко, не напуска партизанското движение. Но… това огромно сътресение не му попречва след девети септември да стане един от най-ярките проводници на сталинската политика в ликвидирането на старата българска култура. Той е едно от няколкото най-предани на Димитров-Червенков момчета, заема важни постове в културния свят, издава очерците си под заглавие „Има на света МОСКВА“ (вероятно забравяйки паметта на брат си). Пак по време на партизанските години и непосредствено след тях той създава своите „ПАРТИЗАНСКИ ПЕСНИ“, които говорят за безспорен поетичен талант. Но във всички последвали години, та до ден днешен той не успя да напише нито ред, който да доближи поетичната сила на стиховете му. Това накара едни да помислят, че поетът във Веселин Андреев мистериозно се е самоубил, а други да шушнат, че всъщност него никога не го е имало, т.е. „ПАРТИЗАНСКИТЕ ПЕСНИ“ принадлежат на някой друг. Въпреки че в историята на литературата почти няма случай, когато един поет с такова изявено начало внезапно да престане да пише стихове, аз смятам, че точно това е станало с Веселин. За мен поне няма съмнение, че „Партизански песни“ са негови, което само подсилва мистерията с изчезването на поетичния му талант. Какво стана с поета Веселин Андреев, беше в течение на много години шлагерният въпрос, задаван и от писатели, и от читатели. Обяснението може да е много просто, но досега поне никой не се е сетил за него, нито пък сам Веселин се опита да обясни нещо. За дълго време той не написа друго освен проза, чиито художествени качества, съвсем обективно казано, са равни на нула. „ПАРТИЗАНСКИ РАЗКАЗИ“, „В ЛОПЯНСКАТА ГОРА“ или разните вестникарски прояви са много далече както от сериозната литература, така и от стиховете му. Същевременно в общественото му поведение настъпиха подобни трудно обясними противоречия. От верен сталински воин и привърженик на култа към личността след 1956 година Веселин Андреев се опълчи срещу хората, които оглавиха културния фронт, този път от позициите на невероятен демократ. Известна е активната борба на Веселин Андреев срещу Георги Караславов и впоследствие срещу Георги Джагаров. Сам аз ръкоплясках на речта на Веселин на писателското събрание на 12 април 1968 година, когато той се обяви против линията на Централния комитет на партията. Настъпи време, когато Веселин Андреев беше сочен за един от водачите на демократичното движение вътре в самата партия, за един от блюстителите на истината, за човек, който е верен на съвестта си. Подобен скок от краен култаджия към явен демократ не е изолирано явление в българската действителност. Пак през тази 1968 година, при празнуването на своя 50-годишен рожден ден в Пирдоп, Веселин произнесе слово (което аз цитирах в моите задочни репортажи), където той пропусна да благодари на партията и на нейния пръв ръководител и бивш чавдарец — Тодор Живков. Десет години по-късно, на своя 60-годишен рожден ден, по много странно съвпадение Веселин Андреев произнесе същата реч, но в нея (знаменателно) добави двете липсващи преди благодарности. Не зная дали в резултат на това той беше удостоен с най-високите държавни звания и награди, или пък речта беше в резултат на удостояването. Както и да е, аз бях малко изненадан, защото, както вече съм разказал, бях на вечеря с първия човек на страната, когато той и другите чавдарци нарекоха Веселин „предател“ и говореха, че трябвало дори по това време (1968) да му се потърси сметка. Как точно са се развили нещата през тези десет години, за да се замени заплахата „куршум за предателя“ със званието „герой на социалистическия труд“ — не зная. Но известно указание за новия завой на политкомисаря Андро беше подписът му под резолюцията на Съюза на българските писатели, с която се одобряваше изгонването на Солженицин. Може би Веселин е подписал тази резолюция като странна благодарност към писателя, който дръзна да разкаже за ужасите, преживени от жертвите на сталинизма, включително и от Веселиновия брат.

След всички тия идейно-политически салтоморталета човек не може да не полюбопитствува да види защо тъкмо сега Андреев се е втурнал към партизанското минало и как го е видял от най-новата си позиция.

Струва ми се, че почестите, славата и възобновената любов на партийното ръководство не са успели да закърпят пукнатините, предизвикани от вътрешното раздвоение на героя. Нещо повече, мисля, че пищното външно благополучие, всред което Веселин отново се озова, само е увеличило вътрешните му съмнения спрямо самия него, само е изострило болката от падението. И единственото спасение за него е било да се втурне към онова, което е най-същественото, най-значителното и може би най-достойното в живота му — партизанското минало. Точно това чувство за човек, който отчаяно търси подкрепа и упование в миналото, който възпроизвежда хора и събития, кръв и куршуми с единствената цел да възпроизведе себе си или по-точно да намери отново себе си, след като се е загубил във времето. Веселин Андреев вика паметта на мъртвите си другари, вика изпитанията на живите, за да припомни сам на себе си, че той не е това, което е сега, а нещо съвсем различно. Той не може да приеме, че е раболепният функционер, дребната и страхлива душичка, която се е постарала да си осигури собственото благополучие и по този начин превръща миналото в случайност, а болезнено дири в миналото себедостойнството и себеуважението си. С други думи — Веселин Андреев дири Андро!

Но намира ли го?

За съжаление, изглежда, че не само времето, но и много други неща са отдалечили партизанското Средногорие и партизанския Мургаш от конюнктурната писателска маса — почти до невидимост. Пред нас е някаква сладостна носталгична омара, която е погълнала острите линии на върховете, която е заличила ръбатата суровост на конфликти и страдания, която е омекотила яркостта на цветовете и е придала на изпитанията романтична привлекателност. Няма съмнение, че Веселин тръгва към своето партизанско минало с най-искрени чувства, но тъкмо поради това така ярко се е стигнало до бягство от действителността. Струва ми се, че второто действие на пиесата „Веселин Андреев дири Андро“ започва с това, че те са се срещнали и… не са се познали.

Каква огромна разлика между декларативния, на места съвсем ученически патосен речитатив на Веселин Андреев и спокойния, силен и многоцветен разказ на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. Това сравнение не е мое. То е на Веселин, който не знам с какви илюзии не само сравнява съществуването на партизаните с участниците в Априлското въстание, но има непростимото нахалство да нарича себе си и другите като него „апостоли“. Апостоли на какво?

Изглежда, че Веселин Андреев е забравил една малка разлика, а именно: че апостолите, за които разказва Захари Стоянов, се бореха за освобождаването на България от чужда страна, докато „апостолите“, за които разказва Веселин Андреев, се бореха за точно обратното — да поставят Свободна България под властта на чужда държава. Но тъкмо тук, чувствувайки се на много хлъзгава почва, авторът прави нещо, което го отличава силно от всички други мемоарни книги на подобна тема. Той почти не споменава Съветския съюз. Може да се каже, че това са мемоари, в които не съветското присъствие, а съветското отсъствие е най-забележително.

Смятам, че Веселин Андреев не е избирал умишлено формата на своите спомени, а е тръгнал към тях съвсем емоционално, при това щедро позовавайки се на множеството издадени по-рано книги на членове на неговата бригада. Тонът на тази емоционална форма е твърде цветист, той се люлее между революционния екстаз, гнева срещу предателите и врага, болката и отчаянието по дадените жертви, ужаса от изтезанията и зверствата. Но както казах, всичко това е по-скоро декларирано, по-скоро предпоставено, отколкото разказано или разкрито в процеса на разказа. Това е тон на младеж, на бунтовник без особен жизнен опит, който непрестанно дири доказателства да докаже колко права е неговата борба и не усеща, че всъщност единствената му борба е именно за доказателствата.

Но има една сюжетна линия в мемоарите, където тази младежка емоционалност се пречупва, тонът стихва, свободното преливане от настроение в настроение се сковава и поетичният разказ става… пластичен разказ. Внезапно бързопишещата ръка на поета загубва лекотата си, думите не се леят, а тежко съобразяване ляга върху тях, изсушава ги и ги превръща в клишета. Това е лнниятаа на другаря Янко, днешния пръв ръководител на режима в България. Тъкмо поради тази разлика в целия стил аз не мога да повярвам на Веселин Андреев, когато той говори за подвизите на другаря Янко. Не зная истината. Може би другарят Янко е взел по-голямо участие в партизанската борба, може би наистина е ръководил бригадата „Чавдар“, може би наистина (както се твърди в СССР) е ръководил цялата съпротива, но фалшът, който идва от описанието на Веселин Андреев, ме кара да се съмнявам в това. Струва ми се, че като в някаква много пошла имитация на Захари Стоянов Веселин Андреев поставя другаря Янко едва ли не в ролята на Бенковски…

Колко странно е всичко това, като си припомня, че преди години, когато питах самия Веселин и други негови близки чавдарци за точната роля на другаря Янко в бригадата „Чавдар“, отговорът неизбежно беше презрително мълчанне.

При възприетата емоционална форма на мемоарите декларативността на автора (а може би и омарата на забравата, за която споменах) е подстригала така еднакво отделните образи, че въпреки някои живописни подробности те си остават трудно различими. Това — що се отнася до положителните герои — партизаните. От своя страна враговете също са подстригани — всичките са убийци, изверги, садисти. В огромната дупка между едните и другите сякаш е изчезнал целият български народ. И пак, ако възприемем еталона, който авторът сам е възприел — „Записки по българските въстания“, ние виждаме колко бледо, колко нехудожествено, колко елементарно е описанието на партизанските подвизи.

Трябва да се посочи, че в някаква степен Веселин Андреев се е въздържал от поголовното очерняне на стара България, което е любимо занятие на негови колеги писатели. Тук и там се показва част от действителната България, която е била доста далече от политическите игри на апаши и стражари, от мизерията, нищетата, безизходицата и прочие нескопосани измислици на бедни авторски глави. Тук и там се показва нещо от истинския българин, който винаги предпочита да мисли със собствената си глава, който е чужд на папагалски лозунги, който обича земята си, семейството си, родината си, честта си. Но въпреки това Веселин-Андреевата България принадлежи на партизаните и жандармерията. Човек има впечатлението, че някак животът в страната е спрял и че цялата армия и полиция са се занимавали само с ликвидирането на бригадата „Чавдар“. Действията на тази бригада, които самото военно командуване е окачествявало като „кокошкарски“, са предадени чрез възпоменанията на Веселин Аидреев едва ли не като битка за бъдещето на България. Колко патетичен е пасажът, в който авторът заявява, че партизанското движение било задържало българската армия да не отиде на Източния фронт! Исторически е напълно ясно и Веселин Андреев знае много добре, че въпросът с българското участие на Източния фронт е бил решен много време преди съществуването на бригадата „Чавдар“… Но ние трябва да приемем, че в един емоционален разказ такива преувеличения са неизбежни, толкова повече, че от всяка страница на книгата се появява една голяма въпросителна. Дали Веселин Андреев описва партизански акции, дали привежда косонастръхвателни документи за полицейски зверства, дали разказва за глада и изпитанията на хората, чиито политически комисар е бил, тази въпросителна се появява все по-настойчиво, по-категорично.

За какво е било всичко това? — пита тази въпросителна. За какво Веселин Андреев е бил политкомисар, за какво са страдали и гинали хората, които той е ръководил, за какво е била цялата тази „борба“?

Веселин Андреев се бои панически да търси отговора на този въпрос, бои се да надникне отвъд действителните и мнимите подвизи, за които разказва, бои се да се взре по-дълбоко в мъртвите и живите характери и на свои, и на врагове, бои се, защото може би чувствува, че ако има куража да отхвърли всичките си самозаблуди и самоизмами, тогава ще види, че образът на другаря Андро, към който той е отправил очи за упование, за подкрепа, е бил нелепа измислица на не особено здрав дух, че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два мига, отколкото да бъдеш честен, обикновен човек цял живот.

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

МнениеПубликувано на: 29 Октомври 2018, 12:14:18
от vl
Георги Марков
За писателите и парите

По света стават често пъти смешни неща: западни писатели или просто пишещи граждани отидат на гости в източноевропейска страна, поканени по някаква добре замислена пропагандна инициатива. Обикновено да обсъждат проблемите на мира, което звучи съвсем гротескно, когато се знае, че комунистическият свят е в неспирна идеологическа война с останалата част на света. Обсъждането на проблемите на мира се изразява в няколко събрания, в дузина помпозни речи, в ръкостискане с първия човек на страната домакин, в пищни банкети и такова страхотно провинциално възхищение от личността на даден гост, че за малко балонът на суетата му не се спуква. Върви, да кажем, господин Силитоу или господин Ъпдайк по площад „Славейков“ и е смаян, че всички го гледат с интерес, който той не познава от преди, и човекът започва да се чувствува център на света. Той не би могъл да сънува за такова внимание на „Пикадили“ или из Латинския квартал. Там той е един от многото минувачи и нищо повече. Неотдавна една тукашна писателка, посетила по друг повод София и разведена насам-натам, ми каза:

„Георги, никой никога не ми е оказвал такова внимание, каквото ми оказаха там. Изведнъж чувствуваш, че си нещо друго, чувствуваш, че си нещо ПОВЕЧЕ!“

— Господи, помилуй! — си казах аз. — И тя иска да е нещо повече!

Никой вече не се блазни от скромността на Елиът, който, бивайки приживе най-големият поет на англо-американския свят, се разхождаше по улиците и парковете в Лондон, без някой някога да извика: „Гледайте, Елиът минава!“

Последният удар, който гостите писатели в България получават, е, когато техните прелюбезни домакини ги заведат във Варна или в Боровец, или на Ситняково, или в Созопол, за да им покажат своите домове за „творчество и отдих“, които обезпечават писателя почти с всичко. Казвам „почти“, защото нещо мъничко липсва, но гостите — било от куртоазия, било от суета — не го забелязват.

Така или иначе, само щастливите автори на най-сполучливите бестселъри на Запад биха могли да си позволят този вид „творчество и отдих“, какъвто предлага на своите членове българският или съветският писателски съюз.

Никога няма да забравя последната ми среща с един от моите немски преводачи. Докато още бях в България, човекът беше превел и продал две мои радиопиеси и когато го видях в Мюнхен, работеше върху трети превод. Но след около месец време, научил, че аз съм се разделил завинаги с организацията на улица „Ангел Кънчев“ 5, той дойде при мене и съвсем прямо ми каза:

„Извинявайте, но аз не ще мога да продължа да превеждам ваши работи, защото това ще означава да си разваля отношенията с властите в България. А от няколко години насам почти всяка година те ме канят във Варна, аз прекарвам чудесно в този разкошен Дом на писателите, напълно безплатно, после ме развеждат из страната и това ми помага да усъвършенствувам езика. Извинявайте, но не искам да загубя всичко това заради вас!“

Приех извиненията му и на свой ред му се извиних, че ми е невъзможно да му построя почивен дом на Ривиерата.

Ето че от казаното дотук горе-долу става ясна картинката за отношенията между пари и писатели на Изток и на Запад. Но нека продължа с тези сравнения, които, предполагам, ще са интересни за слушателя. Прието е да се смята, че средният стандарт на живота на обикновен западногермански, френски или английски гражданин е няколко пъти по-висок от средния стандарт на живота на обикновен български гражданин. Икономически това е лесно доказуемо. Върху фона на тази твърде категорична разлика човек с удивление вижда, че средният стандарт на живота на един обикновен западен писател е няколко пъти по-нисък от средния стандарт на обикновен източноевропейски писател. Миналата година в един доклад тук беше изнесено, че мнозина английски писатели (при това добри писатели, но не добри търговци) получават доход от около 20 лири седмично, което е доста под границата на пълната бедност, тъй като 20 лири е общата държавна помощ за бедни и неспособни за работа граждани, които нямат друг доход. При най-ниска работническа надница от около 60 лири седмично явно е, че писателският доход на писателите тук е около три пъти по-нисък от дохода на най-нископлатените работници. Поради тази причина мнозина от тях са принудени било да работят допълнително някаква друга работа, било да се издържат от онова, което печелят съпругите им. Тук няма творчески фондове, няма държавни награди, няма поощрения, няма суми за писателите към окръжните народни съвети, както няма и синекурни длъжности.

Но нека за миг видим какво е от другата страна. Доколкото мога да съдя от собствения си опит и от онова, което знам, средният месечен доход на всеки най-обикновен български писател, член на Съюза на писателите, трябва да е най-малко 500 лева — в пари и привилегии. Ако изчислим привилегиите по действителни цени, май тази сума ще се увеличи чувствително. Нека сега приемем, че най-ниската работническа заплата в България е около 100 лева на месец (което е прекалено оптимистично допускане), и съотношението е напълно ясно. Тук говорим, разбира се, само за доходите на обикновените (в материално отношение) писатели. Но дори ако сравним върховете на материалното преуспяване на Запад и на Изток, нещата пак няма да се окажат в полза на Запада. Първо, чисто количествено. Писателите, които са си оправили положението чрез писателски труд тук, в Англия например, едва ли надминава броя на пръстите на ръцете ми. Докато в една малка, но комунистическа България човек спокойно би могъл да постави в тази категория нещо около 80 писатели.

Прибавете сега към всичко казано дотук и самата система на заплащане на писателския труд. В България книгата ви има тираж, който се определя предварително и който гарантира солиден доход. Дали това количество книги ще бъде продадено, или няма да бъде продадено — не засяга материалните работи на писателя. Той си получава парите още преди книгата да бъде пусната в продажба. Оттук нататък той може да се надява, че книгата ще се разграби и че той ще успее да си издействува второ издание. Но дори нещо да стане с книгата, след като я е предал за печат, той вече е получил 50 на сто от хонорара си. А ако писателят, както обикновено ставаше по мое време, има солидни връзки в издателското поле, той може да си издействува предварително огромен тираж, който съответно му носи огромна сума. Отгоре на всичко събрани, избрани и други издания на произведения получават максималния хонорар. Но още не съм свършил с материалните предимства. Максималният данък, с който писателският доход можеше да се обложи, по мое време беше 17 на сто. Смятам, че това не се е променило значително.

На Запад, ако не сте много голямо име, ако нямате Нобелова награда или не сте най-търсеният писател на пазара, цялата история на продажбата на писателския труд е съвсем различна. Първо, вие не получавате нито стотинка аванс, докато не напишете книгата (ако тя не е поръчана от някакъв официален институт, което е съвсем рядко). Когато книгата ви се приеме, вие получавате смешно ниска сума аванс, равна горе-долу на месечната заплата на един чистач. Оттук нататък, когато книгата ви излезе на пазара, вие сте изцяло зависим от благоволението на Негово величество читателя. Вие получавате от 10 до 15 на сто от стойността на всеки продаден екземпляр. И тъй като отчитането на продадените екземпляри е трудна работа, изплащането на сумата става веднъж или два пъти в годината. Тиражът се диктува изключително от пазара. На Запад нямат фабрика „Петко Напетов“, която да претопява непрекъснато непродадени книги. Ако сте късметлия и читателите ви харесат, вие можете да спечелите малко пари. Но тук идва секирата на данъчното управление, което не прави никаква разлика от това дали вие сте получили парите чрез вдъхновен духовен труд, или пък сте ги получили чрез продаване на ластик за гащи. Ако в България вие декларирате периода, през който сте писали книга и върху който се разхвърля данъкът ви (а това може да бъде десет години), тук бирникът не признава такива привилегии и всичко се облага по най-жесток начин. При добра продажба вие губите най-малко 50 на сто от хонорара си.

За данъчното управление и съответно за властите във всяка западна страна писателството е труд като всеки друг труд и писателската професия не стои с нищо повече от която и да е друга уважавана човешка професия.

Разказвам всичко това с много простата и ясна цел да покажа колко прави са всички пропагандни крясъци на комунистическите средства за масова информация, когато говорят, че Западът купувал своите интелектуалци и че пишещи братя се били продали. Аз поне до ден днешен не знам нито един писател в Америка, Германия, Франция, Англия или Италия, който да е бил купен от държавата или обществото. Това е теоретически и практически невъзможно, защото всеки е свободен да пише каквото си иска и да го публикува. За разлика от Изтока, ако тук издателите не ви харесат книгата, вие веднага може да си я издадете на собствени разноски и сам да опитате да си я продадете. Нормално това завършва с фиаско, защото, ако не сте успели да намерите издател от хилядите издатели, това означава, че вашата книга наистина трябва да е безнадеждна. За продажба на писателския талант в комерческия смисъл на думата можем да говорим само в случаите, когато талантливи хора се втурнат да печелят пари с евтини сексуални или порнографски произведения, или пък още по-евтини криминални романи.

Но по принцип за продажничество на писателя в нравствения и духовния смисъл на думата на Запад не може да се говори. В това отношение забележителни са думите на Антони Бърджес, автора на „Портокал с часовников механизъм“:

„Аз приемам да пиша за всичко и всекиго при едно-единствено условие — че никой не ще ме кара да не казвам истината.“

Ала като се обърнем към Изток, въпросът за продажничеството се оказва в много тясна връзка с въпроса за хонорарите. Не бих желал да се спирам на неща, които всички слушатели, дори най-непосветените, познават толкова добре, колкото ги знам и аз.

След всичко това остава може би главният въпрос — за резултатите, за художествената стойност на написаните при едните и при другите условия литературни произведения. Дали наистина домът във Варна, домът в Созопол, домът в Ситняково, домът в Хисаря и така нататък, плюс свръхбогатият писателски фонд, плюс огромните средства, отпускани на писателите, са довели до създаването на (нека използувам това отвратително клише) КРУПНИ произведения? И дали материалните несгоди, изтощителната работа през нощта, стоицизмът, лишенията на западните писатели (в голямата им част) не са дали по-добри резултати?

Отговорите на тези въпроси могат да бъдат дадени най-добре от продавачите във всяка българска книжарница. Накарайте ги да се наведат и покажат ония книги, които са скрили под рафта (за приятели). И ако между тези книги намерите някоя, написана от човек, който се е вдъхновявал по творческите домове на Съюза на писателите, тогава имате право да кажете, че аз съм добре платен, за да правя по радиото западна пропаганда.

Иначе много е приятно да си писател в България, да се разхождаш по площад „Славейков“ и „Раковски“, да чуваш как ученички и студентки те разпознават, да се любуваш на собствения си портрет, изложен на някоя витрина или фоайе, да смяташ, че си повече от другите, че съдбата ти е отредила специална мисия, и да си представиш, че когато умреш, безплатното държавно погребение, на което имаш право, ще бъде първа категория и ще присъствува най-малко някакъв заместник-председател на висш държавен орган.

Много е приятно да си писател в България. Стига да не пишеш!

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

МнениеПубликувано на: 10 Декември 2018, 01:33:31
от vl
ДЕНЯТ НА БЪЛГАРСКИТЕ СТУДЕНТИ
Георги Марков


„Студентските скамейки не бива да бъдат само място за получаване на полезни знания, но и място на оформяне и на действително изграждане на личности, ония толкова нужни личности, които ще продължат прекъснатата традиция на духовното водачество на един народ.” Публикуваме неизвестното есе на Георги Марков за деня на св. Климент Охридски, прочетено през 1972 г. по Дойче веле.
Ето че пак посрещаме един от най-хубавите български празници. Деня, който винаги ще ни носи носталгичното очарование на отминали, но незабравими млади години. Ден, който естествено ни свързва с днешните студенти – момчета и момичета, и ни тласка към онази многозначителна среща на поколение с поколение. Много пъти ми се е искало да видя студента, който сега работи на моята маса в химико-технологическия институт, както ми се е искало да видя лицата на студентите от нашата аудитория. Не толкова от любопитство да съпоставя две картини, които времето е отделило с повече от двадесет години, колкото от желание да се приближа до новия дух на времето. Защото аз съм от тези, които вярват, че ако на света идва нещо наистина ново, то се появява от вратите на университетите.

Никак не съм сигурен дали завещаното ни от историята класово деление на обществото днес има някаква реална стойност. Поне от опита, който е пред очите ни, ние видяхме, че работническата класа не е нищо друго освен типична дребнобуржоазна класа, която естествено роди своя собствена аристокрация в страните, където взе властта. Но най-силният ми аргумент срещу декларираното класово разделение са студентите. Са ли те своя собствена класа или запазват класовата си принадлежност според своя произход, както би следвало от марксическите теории. Защото безспорно е, че в нашия век на огромен научно-технически прогрес студентството се явява една от най-ярките движещи сили в живота на обществото. При това сила, която влияе не върху делничните политически игри, а върху всекидневната, постоянната, неотслабващата промяна на нашите познания, върху мъчителните стъпки към усъвършенстване, към цивилизоване, към разтваряне на хоризонтите, към облагородяване на нравите и отдалечаването на човека от дивака – всичко, което ние наричаме човешко развитие. Затова аз бих искал да видя студентите категоризирани като своеобразна класа, като може би класата с най-мощен творчески потенциал.

Ако напредъкът, богатството и красотата на цял един век зад нас бликнаха от студентските извори, ако почти всичко, което ние имаме като постижение на цивилизацията, дължим на имената от студентските аудитории, то днес ние имаме всичкото основание да вярваме и да се надяваме, че решаването на най-трудните, исторически нерешени проблеми на човечеството лежат в ръцете не на политиците, не на военните, а на ония, чрез които триумфира човешкият разум. Че бъдещото решение на най-жизнените въпроси на нашата планета ще дойде не по пътя на произволни идеологически фантазии, а чрез онова, на което науката и изкуството са способни.

Сигурно е, че днешните студенти ще накарат земята да дава повече и по-добри плодове, машините да произвеждат повече и по-добри продукти, ракетите и самолетите да летят по-дълго и по-високо, без да носят ядрени товари, епидемиите и болестите да изчезнат. Но онова, което според мен е по-важно от материалното охолство и човешкото дълголетие и което крие в себе си разковничето към бъдещето, това е приближаването на хората по-близо един към друг, въпреки вековните пропасти, въпреки вродените инстинкти, въпреки най-горчивите разочарования от вечната двойственост на човешката природа. Точно разбирането не на външната природа и външните обществени отношения, а проникването, усещането, разгадаването на отделната човешка същност е тайната, която би ни извела от джунглата на нашето полудивашко съвремие.

Сигурно е, че и днешните български студенти ще дадат своя принос във всеобщото дирене на бъдещето, макар че тяхната задача като че е малко по-трудна от тази на колегите им в свободното общество. А може би тъкмо трудността ще дари българските студенти с повече опит и по-дълбока проникновеност.

Като зная живота, с който те се срещат, и препятствията, които имат да преодоляват, искам да говоря за може би най-важното в живота на един младеж – изграждането, обособяването и защитата на онова, което се нарича ЛИЧНОСТ. И денят на Климент Охридски идва като че за да ни подчертае, за разлика от другаря Ленин, действителното значение и роля на личността в историята. Цялата история ни свидетелства, че дължи много повече на личностите и особено на творческите личности, отколкото на ония, които са прекарали живота си в сянката на безличието, че може би най-точната дефиниция за робството не е голото потисничество, а обезличаването, отнемането на цветовете на един народ или един свят и заменянето им с равната гълъбово-сива боя на нищото.

Преди години трябваше да обядвам с виден южноамерикански комунист-революционер, почетен гост на нашата страна. Естествено то запитах за впечатленията му от България, сред като бе кръстосал страната и видял много неща. Човекът се усмихна горчиво и каза: „Ако някъде съществува царство на посредствеността, това е у вас! Никъде не съм срещал такова безличие.” Присъстващите на масата бяхме не особено поласкани от нечаканата откровеност на този събрат на Фидел Кастро и Че Гевара, но никой нема куража да оспори казаното. Защото онова, което един южноамериканец беше видял в няколкоседмичния си престой, беше драстично същото, което ние носехме на раменете си, върху лицата си, в характерите си. Разказвам тази история при цялата й болезненост не за да уязвявам, а за да споделя горчивината на една от най-неприятните истини за днешното българско общество.

Доказателствата всеки може да намери сам, стига да иска. Нека само погледнем нашата култура. Къде са ярките индивидуалности на писатели като Захари Стоянов, Пенчо Славейков, Яворов, Вазов, Петко Тодоров, Кирил Христов, посочвам само първите попаднали ми имена. Можем ли да направим някакво сравнение с безличните им последователи от улица „Ангел Кънчев” днес? Къде са личностите на д-р Кръстев, Боян Пенев, д-р Шишманов с тяхното толкова чудесно присъствие в нашата най-нова история. Къде са ярки политически личности като Стефан Стамболов, къде са учени, академици, професори, които ни оставиха дълбоко индивидуално творчество, и богатите изявени личности на българи от различни професии и с различно призвание. Не звучат ли днешните разкази за тях като легенди, които сивотата на съвремието отдалечава с векове назад? Защото не е лесно да приемеш според известната епиграма на Радой Ралин, че „на креслото на Вазов седи Начо Папазов”, не е лесно да приемеш присъствието на безлични чиновници, на хора, които никога не са имали и нямат собствено лице, собствено мнение, собствено поведение и чиито действия единствено се определят от животинския инстинкт за самосъхранение.

Поради кошмарната прищявка на съдбата тъкмо дребните души приеха съдбовната роля на духовни, обществени, научни водачи и, разбира се, превърнаха мъничките си мозъци и мъничките си сърца в критерии за прогрес. Не се ли напъваме понякога, просто в търсене на каква да е опора, да вярваме, че може би някой от тях не е напълно нищото, което е.

Личностите се изграждат и налагат по силата на най-чудесния и най-справедливия закон – естествения подбор. А когато този подбор го няма, когато е заменен с твърде ограниченото, дълбоко посредствено ръководство на партиен механизъм, ние получаваме картината на днешна България.

Но което е още по-тъжно, безличията никога не са могли да понасят личностите и затова те станаха най-последователните проводници на политиката на партията за повсеместното и пълно обезличаване (бих казал обезглавяване) на народа. Безличието винаги се е стремяло да потопи всичко в безличие, така че да не се знае кой си ти, кой съм аз, така че ние да нямаме собствена физиономия, собствени мисли, собствени характери, а всичко да бъде покрито и скрито зад сивата маска на безличния обществен тип. Така че в последна сметка никой човек да не изпитва никакъв интерес към личността на друг човек, а всичко да се определя от механични партийни отношения.

Ако има нещо, от което партийната доктрина за създаването на щастливо стадо да се бои най-много – това са личностите. Тук не говоря за историята с култа към личността на Сталин, който няма нищо общо с нашата тема. Защото тъкмо в нашата тема Йосиф Сталин не беше личност, а зловещ концентрат на убийствено безличие. Анализирайте мислите на Сталин, така щедро разпространявани преди години, анализирайте действията му и вие наистина ще видите абсолютната му посредственост и нищожност. И издигането на неговата личност всъщност беше триумф на безличието. Само болните фантазии на леви западни интелигенти – търсачи на романтики, могат да видят зад униформата и мустаците на генералисимуса някаква личност. Но ликвидирането на Сталиновия култ, наложен от историческите обстоятелства, беше нов момент за всеобщ поход срещу личността.

Партията не може да търпи личността под никаква форма. Първо, защото личност значи „непринадлежност”, значи „свой път”, значи отделяне от униформената редица, значи „несъгласие” с установената линия, значи „противопоставяне”, значи конфликт. Второ, личността става обединителен център на хората, върху които тя въздейства, на идеите, които тя изразява, следователно води до онова чудесно сцепление на духовни сили, което движи прогреса. Трето, самото присъствие на личността е катализатор на по-активно движение на мисълта и същевременно пример за мнозина. Всички знаем колко много дължим на личностите, които сме обичали и на които съзнателно или несъзнателно сме подражавали. Кому можете да подражавате днес в България? На някой миньор – герой на социалистическия труд, който не е нищо друго освен машина за производство, и общественото отношение и признание към него е именно това като към полезна машина. Или можете да подражавате на ония наши общественици, които менят мненията си и лицата си по толкова пъти на ден, колкото пъти вятърът сменя посоката си?

Но нека погледнем нещата по-нататък. Най-лесно се управляват безлични хора. Те винаги са съгласни с всичко, което им се предложи, те нямат мнение, те са точно стадото, което с еднаква леснота може да бъде изведено на паша или закарано в кланицата. И затова най-важната задача на комунистическата идеологична пропаганда е да поддържа с всички сили, с всички средства постоянния процес на обезличаването. Училища, казарми, университети, предприятия, учреждения, всичко е устроено по такъв начин, че да обезличава. Натискът е силен, страхотен, понякога убийствен, защото милиционерският щурм на идеологията все пак трябва да преодолява естествения, вродения инстинкт да бъдеш като себе си. Обезличаването, това е отказ от себе си. Естествено, отказът не е пълен, за компенсация на пълното обществено безличие на една личност, партията му разрешава да бъде колкото си иска личен в избора си между бяло и червено вино, тъмен или светъл костюм, висока или ниска жена или мъж. Партията също му разрешава да бъде „личен” в блеенето на лозунгите, с по-висок или по-тънък глас, а също да бъде съвсем личен в омразата си към личностите.

Многократно съм забелязал, че колкото пъти някъде, в коя и да е сфера на нашия обществен живот се появи някакъв претендент за личност – интересен млад учен, инженер, художник, дори общественик, първата мярка, която се взима срещу него от страна на партията, е обезличаването му, дори когато това е съпроводено с явната загуба на ценни идеи и на бъдещи постижения. Вие можете да бъдете колкото си искате добър агроном, но вие не можете да бъдете личност, вие не можете да станете изразител на ваши агрономически идеи, вие не можете да станете център на агрономическо движение или организация, вие не можете да конфликтувате с принципи и методи, установени да кажем в Съветския съюз. Следователно отиваме пак при старото сравнение с овцата. Тя може да дава хубава индивидуална вълна, гъсто свое мляко и хубави агнета, но тя няма право да има отношение към посоката, в която върви стадото, или да се обособи като нещо различно от стадото.

Много пъти у нас се е надигал партийният призив за създаването на богати индивидуалности. Никога не ми е било ясно какво значи това. Вероятно е пак нещо от арсенала на партийните безсмислици. Аз бих казал: „Не е нужно да създавате индивидуалности! Само престанете да ги унищожавате.”

И ако днес, на връх Климент Охридски, исках да говоря на студентите за личността, това идва от страха ми за бъдещето на нашия народ. Какво наистина можете да очаквате от обезличен народ. Извадете от последните два века личностите в нашата история от Паисий до Елин Пелин и ни кажете какво остава. Животът на един народ без свое лице, без свой глас, без свой език, едно съществуващо нищо.

И затова цялата ни вяра е в тази младеж, която идва, може би по-реалистична от предишните поколения и затова по-дръзка. Тая младеж, която може би ще знае как да опази себе си заради себе си.

И затова студентските скамейки не бива да бъдат само място за получаване на полезни знания, но и място на оформяне и на действително изграждане на личности, ония толкова нужни личности, които ще продължат прекъснатата традиция на духовното водачество на един народ.

Студентите трябва да знаят, че личността не се изгражда с конюнктурни песнички и раболепни реверанси, а с борба упорита, жестока и непримирима. Борба, която оправдава човешкото ти съществуване на една планета, предназначена за човеци.

Публикуваме текста с любезното съдействие на г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

МнениеПубликувано на: 12 Март 2019, 15:13:10
от vl