• Advertisement

Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

За политиканите, че се препълни общия форум.

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот onufriy » 25 Октомври 2018, 07:17:22

Я, Ватиканския Лъв (без пълен член, собствено име) взел да злоупотребява с бутона за благодарностите по подобие на един вече бивш, печално известен модератор...
мене си написа:А, бе, руснаците са виновни. Марков, Скрипал, Бабченко...
Като се замисля как набързо демократичните сили приютиха Хордовски, а отказаха на Сноудън, да не отваряме дума за Асандж...

vl написа:Тия, които ги споменаваш не ги зная
Aми тогава препоръчвам спешно да се информираш. Горе съм ти пуснал линкове, знам, че чукча не читатель, чукча пускатель на линкове, ма това вече е срамота.
но в дадения случай основната вина е на Т.Живков! Убийството е било подарък за рождения му ден! Андропов му е помогнал с нежелание, понеже не е искал замесването на КГБ в случая.

Хлъц, тука вече добиваме атмосферата от "Властелинът на Пръстените": "Моят подарък за рождения ми ден, Безценно!"

Все пак, for the sake of pure logic: Как може да е виновен рожденикът за подаръка, който някой друг му подарява?

Потребители благодарили на автора onufriy за мнението:
vl
Рейтинг: 4%
 
onufriy
Златен писач
Златен писач
 
Мнения: 1199
Регистриран на: 26 Септември 2005, 00:00:00
Благодарил: 169 пъти
Благодарено: 284 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот vl » 25 Октомври 2018, 13:07:58

https://offnews.bg/kultura/ubijstvoto-n ... 64549.html

„И така, Партията е България. И, разбира се, България е Партията. Всеки е българин дотолкова, доколкото е в крак с Партията. Иначе не е никакъв българин – колкото и да обича родната земя, колкото и да се гордее с историята, колкото и добре да знае български език“-Г.Марков
Аватар
vl
Писач без спирка
Писач без спирка
 
Мнения: 1917
Регистриран на: 8 Октомври 2007, 00:00:00
Благодарил: 448 пъти
Благодарено: 187 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот onufriy » 26 Октомври 2018, 09:36:58

vl написа:https://offnews.bg/kultura/ubijstvoto-na-georgi-markov-istoriata-na-balgarskia-chadar-664549.html

„И така, Партията е България. И, разбира се, България е Партията. Всеки е българин дотолкова, доколкото е в крак с Партията. Иначе не е никакъв българин – колкото и да обича родната земя, колкото и да се гордее с историята, колкото и добре да знае български език“-Г.Марков

Виж колко актуално звучи. Хеле пък ако партията се казава ГЕРБ...
onufriy
Златен писач
Златен писач
 
Мнения: 1199
Регистриран на: 26 Септември 2005, 00:00:00
Благодарил: 169 пъти
Благодарено: 284 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот vl » 26 Октомври 2018, 14:11:43

Да, тя е рожба на БКП(БСП) и под нейно командване, разбира се.....Нищо ново.....

Но ти пак клониш към политика, а тази тема е историческа! Съжалявам, че няма раздел "История". Пиши в темата за политика, ако имаш желание. Точно тази тема не е за политика, както и повечето мои не са.
Аватар
vl
Писач без спирка
Писач без спирка
 
Мнения: 1917
Регистриран на: 8 Октомври 2007, 00:00:00
Благодарил: 448 пъти
Благодарено: 187 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот bknf » 27 Октомври 2018, 07:45:40

vl написа: Убийството е било подарък за рождения му ден

Това е лъжа. Измислено, манипулативно изказване - може би от Ватиканските архиви.

Фактите, доказуеми - какви са?
bknf
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3703
Снимки: 0
Регистриран на: 22 Септември 2004, 00:00:00
Благодарил: 276 пъти
Благодарено: 429 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот itzo » 27 Октомври 2018, 13:27:00

bknf написа:
vl написа: Убийството е било подарък за рождения му ден

Това е лъжа. Измислено, манипулативно изказване - може би от Ватиканските архиви.

Фактите, доказуеми - какви са?


Може и лъжа да е. Само, че фактите са такива, дето въпросното изказване е на руснак, стар кадър на КГБ. Ватикана нипричом ;-)
Люди холопского звания — сущие псы иногда; чем тяжелей наказание — тем им милей господа.
itzo
Писач без спирка
Писач без спирка
 
Мнения: 2260
Регистриран на: 4 Февруари 2014, 13:43:36
Благодарил: 5 пъти
Благодарено: 227 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот bknf » 27 Октомври 2018, 20:46:05

itzo написа:Може и лъжа да е. Само, че фактите са такива, дето въпросното изказване е на руснак, стар кадър на КГБ.

Е и какво като е бил от руски произход? Я дай да питаме и Скрипалови, и те са от руски произход, и те са избягали в Англия.;-)

Що се отнася до КГБ - то точно една част от тая организация, е работила и съдействала за развалянето на СССР.

Както и Горбачов, известния на всички перестройчик. Това му е била мечтата и смисъла на живота.
https://www.youtube.com/watch?v=cKUo6dyRpQQ

И ето го пак същия, след години - вече като живеещ (май в Англия. ;-))
https://www.youtube.com/watch?v=8DyuVOBVRNU
bknf
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3703
Снимки: 0
Регистриран на: 22 Септември 2004, 00:00:00
Благодарил: 276 пъти
Благодарено: 429 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот vl » 27 Октомври 2018, 21:29:17

Пак демогагия и глупости и както винаги от дежурните демогози в този, а може би и в други форуми.......Галеник на режима по неволя и за кратко, докато някои бяха докрай галеници на същия режим! Напр. Сендов, Балевски и др. И те бяха в ловната дружинка! Правешкият Макиавели не прощаваше такава измяна!

https://www.youtube.com/watch?v=gI8K3N7Hifs

Къде Горбачов призовава за разрушаването на СССР в този клип???

Напротив, той се обявява против пиянството и липсата на дисциплина! Докато сегашният бандит-президент намалява цената на водката и се гордее с това!

Няма да забравя думите на Горбачов през 1991г. след военното положение:"Если процес разпада СССР окончен, я уйду в оставку." Дотогава нито е планирал, нито е вярвал, че разпадът ще се случи! И съвършено ясно казва на работниците, че премахването на пиянството и укрепването на дисциплината могат да подобрят качеството на тяхната работа и на живота им!!! А нашият форумен демагог пише, че разпадът на СССР е смисъл на живота му! И не знае, че сега Горбачов жевее в Германия.....Но тази тема не е за Горбачов! Сега продължавайте без мен, аз си имам по-важна работа от тази да се занимавам с "творбите" ви.
Аватар
vl
Писач без спирка
Писач без спирка
 
Мнения: 1917
Регистриран на: 8 Октомври 2007, 00:00:00
Благодарил: 448 пъти
Благодарено: 187 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот bknf » 27 Октомври 2018, 21:58:53

vl написа:Пак демогагия и глупости и както винаги от дежурните демогози в този, а може би и в други форуми. Галеник на режима по неволя и за кратко, докато някои бяха докрай галеници на същия режим! Напр. Сендов, Балевски и др. И те бяха в ловната дружинка! Правешкият Макиавели не прощаваше такава измяна! Къде Горбачов призовава за разрушаването на СССР в този клип? Напротив, той се обявява против пиянството и липсата на дисциплина! Докато сегашният бандит-президент намалява цената на водката и се гордее с това! Няма да забравя думите на Горбачов през 1991г. след военното положение:"Если процес разпада СССР окончен, я уйду в оставку." Дотогава нито е планирал, нито е вярвал, че разпадът ще се случи! И съвършено ясно казва на работниците, че премахването на пиянството и укрепването на дисциплината могат да подобрят качеството на тяхната работа и на живота им! А нашият форумен демагог пише, че разпадът на СССР е смисъл на живота му! И не знае, че сега Горбачов жевее в Германия. Но тази тема не е за Горбачов! Сега продължавайте без мен, аз си имам по-важна работа от тази да се занимавам с "творбите" ви.

Не позна, да ти кажа. Идеята в случая беше, че itzo аргументира липсата на доказателства с КГБ, когато по онова време вече е било започнато, от същите тия персонажи - с разпродажбата на тяхната им Родина.

И няма какво да ми го хвалиш предателя Горбачов. Който отдавна го е страх да се върне в Родината си.)
Той не е приказвал - за да може да си разиграе театъра. Както и някои други играят на "тука има- тука нема".)

Ама и ти нямаш доказателства. A само дежурните твои, празни приказки. ;-)

Нямаш, защото и англичаните нямат. Ако имаха - досега да ги бяха показали, под (независимо) наблюдение и контрол. Ама не могат - защото лъжите им ще станат явни. Както е при случая със Скрипалови. ;-)

Потребители благодарили на автора bknf за мнението:
vl
Рейтинг: 4%
 
bknf
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3703
Снимки: 0
Регистриран на: 22 Септември 2004, 00:00:00
Благодарил: 276 пъти
Благодарено: 429 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот vl » 27 Октомври 2018, 23:10:14

http://ciela.bg/books/book/ubijte-skitn ... ritsi/2227

https://www.dw.com/bg/%D0%B7%D0%B0%D1%8 ... a-17116337

https://www.dnevnik.bg/dnevnikplus/2005 ... e_skitnik/



Защо крият истината за Марков?
Докато едни продължават да търсят истината за смъртта на писателя-дисидент Георги Марков, други се опитват всячески да я прикрият - казват за Дойче веле братовчедът на писателя Любен Марков и журналистът Христо Христов.


default
Повече от половината млади българи не знаят нищо за убийството на писателя Георги Марков, а за почти 80 на сто от тях неговите „Задочни репортажи за България”, излъчвани навремето по радио Дойче веле, не означават нищо конкретно - това са данни от наскоро огласеното социологическо проучване на НЦИОМ, направено с подкрепата на Фондация „Конрад Аденауер”, Европейския център за изследвания в Брюксел и Център „Хана Аренд” в София. Дори повече - 35 години след атентата срещу писателя-дисидент големи световни агенции като Ройтерс, АФП и ДПА с изненада цитираха съобщението на Софийската градска прокуратура (СГП), че разследването на убийството на Георги Марков се закрива поради изтичане на срока на давност за подобен вид престъпления, както и поради липса на заподозрян, който да е „задържан, обвинен или обявен за издирване по случая”.

Фактите

Според Любен Марков, братовчед и говорител на семейството на писателя, вече са събрани множество факти, документи и свидетелства, които подкрепят уликата, че не друг, а именно българските тайни служби са организирали убийството. И че то е било извършено от техен човек. Събраните факти на пръв поглед може и да не изглеждат свързани помежду си, но изследователите, които се занимават с казуса, вече са намерили допирните точки между тях. „Не мога да кажа дали тези доказателства са достатъчни за образуването на съдебно дело, но все пак прокуратурата и следствието трябва да дадат някакво обяснение за това какво са работили през всичките тези години и докъде са стигнали”, казва Любен Марков. Той е убеден, че през 1993-1994 година тогавашният първи състав на разследването се е добрал до сърцевината на проблема, след което делото е замразено до пенсионирането на единия от двамата следователи. „Тогава, благодарение на изричните настоявания на нашата фамилия, главният прокурор Филчев, а след него и Велчев, удължиха срока на следствието”, допълва Марков.

Убиецът

Разследващият журналист Христо Христов, който е автор на книгата „Убийте Скитник”, вижда разминаване между официалното заключение на СГП - а именно, че липсвал „заподозрян” за убийството на Марков, и събраните факти по делото. Тези факти се съдържат в разкритията, до които е стигнал първият разследващ екип - става дума за вече покойния следовател Богдан Карайотов и тогавашния зам.-директор на Националната следствена служба ген. Коста Богацевски. Именно те разкриха, че убийството на Марков е осъществено чрез специална операция на 1-во Главно управление на ДС. Двамата следователи стигнаха и до конкретния заподозрян извършител - Франческо Гулино, с псевдоним „Пикадили”, който е бил агент на същото управление на ДС, припомня Христов.

Според разследващия журналист, особено важен е фактът, че този първи екип следователи установява същото, което твърди и бившият шеф на КГБ Олег Калугин през 1991 година - а именно, че българската ДС е получила от КГБ техническа помощ под формата на бързодействаща отрова и уред за нейното изстрелване.

Georgi Markov
Георги Марков (1929 - 1978)

Мълчанието

И все пак: защо за агентите от някогашната ДС продължава да е толкова важно да се сложи точка на случая „Марков”? „Голямото ми желание беше България да няма нищо общо с този атентат, но нямам и капка съмнение за това кой е организирал и извършил убийството”, категоричен е Любен Марков. И още нещо: следователите Карайотов и Богацевски са стигнали до своите заключение не без помощта на хора от системата на ДС. Те едва ли са открили сами досието на агент „Пикадили”. Към него явно са ги насочили хора, работили в тези служби.

„Умишленото протакане на казуса вреди много на България. Тя продължава да мълчи пред света за комунистическите си концлагери, за страшните репресии на тоталитарния режим. Сякаш всичко това не е било! Аз и нашата фамилия настояваме истината за Георги Марков, каквато и да е тя, да излезе на бял свят. Защо бягат, защо я тъпчат, защо я крият тази истина? Така те убиват отново и отново Георги”, казва Любен Марков.

Истината да се знае и помни!

Според журналиста Христо Христов, прекратяването на съдебното дирене по случая се дължи на страха на бившите агенти от ДС и наследниците на БКП да не бъдат компрометирани докрай чрез едно силно юридическо заключение по делото. Подобен финал щеше да рефлектира върху обществените настроения и паметта за онзи период, а и щеше да даде еднозначен отговор на въпроса защо през последните 24 години наследниците на БКП и ДС се опитват да пренапишат и изопачат историята. В този контекст беше и тазгодишната „деветосептемврийска” изява на лидера на БСП Сергей Станишев. След като изтъкна за пореден път, че това била „светла дата” за България, а периодът след нея бил „позитивен”, той все пак направи уговорката, че тогава са били допускани и „някои извращения”. „Аз съм твърдо убеден, че едно от тези извращения е политическото убийство на Георги Марков. И тъкмо това следва да се знае и помни”, казва журналистът Христо Христов.
Аватар
vl
Писач без спирка
Писач без спирка
 
Мнения: 1917
Регистриран на: 8 Октомври 2007, 00:00:00
Благодарил: 448 пъти
Благодарено: 187 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот vl » 28 Октомври 2018, 00:20:18

Убиецът

Разследващият журналист Христо Христов, който е автор на книгата „Убийте Скитник”, вижда разминаване между официалното заключение на СГП - а именно, че липсвал „заподозрян” за убийството на Марков, и събраните факти по делото. Тези факти се съдържат в разкритията, до които е стигнал първият разследващ екип - става дума за вече покойния следовател Богдан Карайотов и тогавашния зам.-директор на Националната следствена служба ген. Коста Богацевски. Именно те разкриха, че убийството на Марков е осъществено чрез специална операция на 1-во Главно управление на ДС. Двамата следователи стигнаха и до конкретния заподозрян извършител - Франческо Гулино, с псевдоним „Пикадили”, който е бил агент на същото управление на ДС, припомня Христов.

Според разследващия журналист, особено важен е фактът, че този първи екип следователи установява същото, което твърди и бившият шеф на КГБ Олег Калугин през 1991 година - а именно, че българската ДС е получила от КГБ техническа помощ под формата на бързодействаща отрова и уред за нейното изстрелване.



Аватар
vl
Писач без спирка
Писач без спирка
 
Мнения: 1917
Регистриран на: 8 Октомври 2007, 00:00:00
Благодарил: 448 пъти
Благодарено: 187 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот vl » 28 Октомври 2018, 01:14:39

Христо Христов е разследващ журналист и изследовател с 28-годишен професионален опит. Журналистическата си кариера започва през октомври 1990 г. във в. „Демокрация” като репортер.

В периода 1991-1997 г. е съдебен репортер, като отразява водените по това време следствени и съдебни дела за престъпленията при комунизма.

През 1997 г. оглавява отдел „Вътрешна информация”, а през 2000 г. е специален кореспондент в „Демокрация”.

В периода 2001-2009 г. е разследващ журналист във в. „Дневник”. В него публикува разследвания и анализи по проблемите на достъпа до архивите на бившата Държавна сигурност, организираната престъпност, работата на МВР и специалните служби.

През 2010 г. отразява темата за досиетата в блога „Досиета” в сайта на в. „Капитал”.

През януари 2011 г. основава независимия специализиран сайт Държавна сигурност.com (desebg.com).

През ноември 2014 г. основава Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА (agentibg.com).

През декември 2015 г. стартира сайта „ПАМЕТ 1944-1989” (pametbg.com), посветен на жертвите на комунизма.

През декември 2002 г. специализира в британския в. „Гардиън”, а през април 2004 г. в Международния център по журналистика във Вашингтон, САЩ.



Работа със съдебни архиви за престъпления на комунизма

Отличаващото при Христо Христов е, че той работи със съдебни архиви, обект на които са различни престъпления на комунизма и до които други изследователи или историци не са имали достъп. По този начин той прави обществено достъпни редица документални факти от комунистическото минало, които отсъстват в другите държавни архиви.

През 1998 г. получава безпрецедентен достъп от председателя на Военната колегия на Върховния съд и зам.-председател на Върховния съд ген. Николай Чирипов до 48-те тома от все още неприключилото тогава секретно дело за последните лагери на комунизма край Ловеч и Скравена. Изследването на делото става основа за първата му документална книга и филм „Секретното дело за лагерите”.

През 1998 г. получава разрешение от тогавашния министър на вътрешните работи Богомил Бонев да проучи строго секретната разработка на Второ главно управление на Държавна сигурност срещу българския емигрант Борис Арсов, отвлечен от ДС през пролетта на 1974 г. от Дания и убит няколко месеца по-късно в Пазарджишкия затвор. В делото е запазен строго секретен план за убийството на емигранта с конкретни указания за действия за агента, натоварен с „мократа поръчка”.

Разработката срещу Арсов е открита в началото на 90-те години в архива на ДС от следователите по делото за убийството на Георги Марков Богдан Карайотов и ген. Коста Богацевски и ги убеждава, че Държавна сигурност е използвала убийствата като средство за ликвидиране на български емигранти, критици на комунистическото управление. Секретните материали стават основа за книгата и документалния филм на Христов „Държавна сигурност срещу българската емиграция”.

През 2000 г. от Върховния съд му е разрешено да работи с делото за унищожаване на досиетата на писателя Георги Марков, по което през 1992 г. е признат за виновен и осъден на лишаване от свобода последният началник на Първо главно управление на ДС ген. Владимир Тодоров. Делото разкрива механизма на унищожаване на досиетата на писателя през 1990 г., както и кръга от висши ръководители на ДС, ангажирани с прикриването на документалните доказателства за операцията за ликвидирането на Марков през 1978 г. в Лондон. Христов използва делото за документалния филм „Досиетата „Скитник” и за книгата си „Убийте „Скитник”.

През 2007 г. получава достъп от Върховната касационна прокуратура и Националната следствена служба до следственото дело №4 от 1990 г., заведено за установяване на причините на икономическата катастрофа, завещана от управлението на БКП. Делото, което е най-мащабното разследване на прокуратурата в историята на България, надхвърля 1200 тома и обхваща най-важните икономически решения в периода 1960 - 1990 г. По делото са разпитани ключови фигури както от висшето ръководство на БКП, така и ръководители от стопанския и банков сектор. Въз основа на делото Христов издава книгата „Тайните фалити на комунизма”, в която документално са проследени механизмите и причините, довели до изпадането в неплатежоспособност на комунистическото управление през 1960, 1977 и 1987 г.

Част от следствените материали в направленията „Външна търговия”, „Задгранични дружества” и „Скрит транзит” Христов използва в книгата си „Империята на задграничните фирми”.

През 2007 г. Христов получава достъп от Върховния касационен съд до дело №1 срещу Тодор Живков и Милко Балев. Признанията на бившия генерален секретар на БКП, направени от него по делото, влизат в книгата „Тодор Живков. Биография”.



Съдебни дела за достъп до архивите на Държавна сигурност

Христо Христов е единственият журналист и изследовател, водил и спечелил съдебни дела за достъп до документи на ДС в периоди, когато държавното управление е водило рестриктивна политика.
През 2004 г. той осъжда във Върховния административен съд тогавашния министър на вътрешните работи Георги Петканов за отказ на достъп до литерните дела на радиостанциите „Свободна Европа”, Би Би Си и „Дойче веле”, свързани с писателя Георги Марков.

През 2007 г. Христов осъжда във Върховния административен съд и директора на Националната разузнавателна служба ген. Кирчо Киров за отказа му да предостави достъп до най-важните документи за убийството на Георги Марков – досието на италианеца с датски паспорт Франческо Гулино, единствения заподозрян по случая от българското и британско разследване, както и на документи за взаимодействието на Първо главно управление (ПГУ) на ДС и КГБ по случая. В резултат на съдебното решение ген. Киров предава в комисията по досиетата над 100 тома архивни материали от ПГУ за ползване от журналиста, които са първите документи на комунистическото разузнаване, станали обществено достояние след промените през 1989 г.

И двете съдебни дела Христов печели с компетентната юридическа помощ на адвокатите Александър Кашъмов и Кирил Терзийски от фондация "Програма достъп до информация".



Христо Христов е автор на документалните книги:

1. „Секретното дело за лагерите”, ИК „Иван Вазов“, С., 1999 г. Второ издание, изд. "Сиела", 2012 г.

2. „Държавна сигурност срещу българската емиграция“, ИК „Иван Вазов“, С., 2000 г.

3. „Убийте „Скитник“ – българската и британската държавна политика по случая „Георги Марков“, изд. „Сиела“, С., 2005 г.

4. „Тайните фалити на комунизма” – истината за краха на българския социализъм в секретните архиви на дело №4/1990 г. за икономическата катастрофа, изд. „Сиела”, С., 2007 г.

5. „Двойният живот на агент „Пикадили“, „Икономедиа“, С., 2008 г.

6. „Империята на задграничните фирми“, Институт за изследване на близкото минало, изд. „Сиела”, С., 2009 г.

7. „Тодор Живков. Биография”, Институт за изследване на близкото минало, изд. „Сиела”, С., 2009 г.

Разследванията му за убийството на Георги Марков са многократно цитирани от редица медии в целия свят, включително и от авторитетния The Economist (виж по-подробно сайта на автора: http://hristo-hristov.com/content/view/ ... g,english/).

8. „Операция МАРАТОН” – истината за кражбата на Паисиевата история от Държавна сигурност в „Зограф”, изд. „Сиела”, 2012 г.

9. „Kill the Wanderer” – съкратено английско издание на книгата „Убийте Скитник” – българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, изд. „Гутенберг”, 2013 г.

10. „Белият терор” от 1923-1925 г.” – три епохи на държавна репресия, в съавторство, изд. „Сиела”, 2016 г.

11. „Корупционната България” – историята на българската корупция в годините на преход, том 1 (1989-1997), в съавторство, изд. гражданско сдружение „Либертариум”, 2016 г.

12. „Бивши хора” по класификацията на ДС (в съавторство с проф. Вили Лилков), изд. „Сиела”, 2017 г.

13. „Корупционната България" - историята на българската корупция в годините на преход, том 2 (1997-2005), в съавторство, изд. гражданско сдружение „Либертариум”, 2017 г.



Автор е на документалните филми:

1. „Секретното дело за лагерите” - по едноименната му книга, БНТ, 1999 г.

2. „Държавна сигурност срещу българската емиграция” - по едноименната му книга за отвличането на българския емигрант Борис Арсов от Дания и убийството му в Пазарджишкия затвор, БНТ, 2000 г.

3. „Досиетата „Скитник” - за унищожаване на досиетата на убития в Лондон през 1978 г. български писател Георги Марков, БНТ, 2001 г.

4. Документалната поредица „Отворени досиета”, посветена на жертвите на комунистическия режим (6 филма), БНТ, 2014 г.

5. Документалната поредица "Отворени досиета", посветена на жертвите на комунистическия режим (6 филма), втори сезон, БНТ, 2017 г.



Един от съставителите на документалните сборници на комисията по досиетата:

1. "Държавна сигурност - структура и основни документи", 2010 г.

2. "Държавна сигурност - политическа полиция", 2011 г.

3. "Военното разузнаване през комунизма", 2012 г.



Носител е на следните престижни награди:

1999 г. – награда „Паница” на фондация „Свободна и демократична България” за най-добро журналистическо разследване.
2001 г. – награда „Разследващи журналисти” на фондация „Разследващи журналисти”, фондация „Гардиън” и Център за развитие на медиите за най-добро журналистическо разследване.
2003 г. – награда „Черноризец Храбър” на Съюза на издателите в България за най-добро журналистическо разследване.
2004 г. – награда „Златен ключ” за най-добър журналистически материал, свързан с достъпа до информация, на фондация „Програма за достъп до информация”.
2005 г. – награда „Черноризец Храбър” на Съюза на издателите в България за най-добро журналистическо разследване.
2005 г. – награда „Златен ключ” на фондация „Програма достъп до информация” за цялостен принос към достъпа до информация в България.
2006 г. – първа награда на фонд „Георги Василев”, Швейцария, за принос към свободата на духа.
2010 г. – първа награда на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия за проявена активност и съдействие при отварянето архивите на комунистическите тайни служби.

2014 г. – лауреант на Гражданската награда на Европейския праламент.



Христо Христов не е свързан с бившата Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА. През лятото на 2006 г. е един от журналистите, доброволно поискали да им се извърши проверка за досие в ДС и РУ-ГЩ при гражданската инициатива „Чисти гласове”.
Аватар
vl
Писач без спирка
Писач без спирка
 
Мнения: 1917
Регистриран на: 8 Октомври 2007, 00:00:00
Благодарил: 448 пъти
Благодарено: 187 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот bknf » 29 Октомври 2018, 08:33:38

vl написа:Най-критичното слово против режима у нас през 70-те беше именно на Г.Марков

Може ли да го видим (вл), това слово на Георги Марков срещу НРБ от Англия? Какво ли точно е приказвал - някой знае ли ? вл какво знае - и откъде, та и ние да прочетем.-)

Че жилищата в Лондон са по-евтини, и наемите - по-ниски (от тия в НРБ) ?
Както и че далеч не всички англичани, могат тия жилища - да си ги купят.

Че нафтата, бензина и централното отопление у нас е било по-скъпо от английското?
Или за сиренето в тенекии по БДС + ТКЗС-тата с многото крави..
И че след смяната на "режима" населението ще се стопи с 25%

За това ли вл, е разказвал Георги Марков..

Потребители благодарили на автора bknf за мнението (общо 2):
VaskoLeonvl
Рейтинг: 8%
 
bknf
Професионалист
Професионалист
 
Мнения: 3703
Снимки: 0
Регистриран на: 22 Септември 2004, 00:00:00
Благодарил: 276 пъти
Благодарено: 429 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот vl » 29 Октомври 2018, 11:17:51

Георги Марков
Есе за взаимното разбиране

Един чужденец, който наскоро бе прекарал шест месеца в България, разказваше след завръщането си своите впечатления от страната и хората, които бе срещал. Между другото той каза:

„Останах учуден, че българите, които видях, никога не разговарят един със друг, а винаги един на друг.“

Нямах никакво основание да се съмнявам в обективността на разказвача, но неговото мнение предизвика естествената ми реакция. Първо, защото дълбоко не вярвам в подобни национални обобщения (българите са едно, унгарците са друго и т.н.), и второ, защото ми се стори доста претенциозно чужденец да изразява мнения за хора, които едва познава. В последвалия разговор разбрах, че събеседникът ми е наблюдателен, с пъргав ум, и особено след като накрая ми каза:

„Вие също отбягвате да говорите със хората, и вие предпочитате да говорите на тях. Наистина ли се страхувате от действителни контакти?“

Трябваше ми известно време, за да възприема ясно мисълта му. Желанието ми в онзи момент беше да му противореча, да му докажа, че впечатленията му са пресилени, че вероятно поради страха, който съпровожда всяка среща с чужденец, българските му познати са му изглеждали потайни, че контактите между хората у нас с нищо не се различават от тия в коя да е друга страна, че понякога наистина хората говорят един на друг, но те също говорят и един със друг, и че не винаги може ясно да се долови разликата. Но колкото по-усърдно дирех доказателства в паметта си, толкова повече те ми се изплъзваха, за да ме оставят накрая сам с голия ми инат да повтарям: „Не е вярно!“ И като че последното най-красноречиво ми доказваше, че и аз съм възприел думите на чужденеца по линията на вместо по линията със.

Какво в действителност искаше да каже той с тези на и със? Просто той определяше разликата между естеството на създадените между хората словесни контакти — двупосочния или взаимния контакт (разговаряне един със друг), и еднопосочния контакт (говорене един на друг). Логически трябва да се предполага, че словесното общуване между хората означава пълноценна взаимност. Че това не е взаимността, която съществува между огледалото и отразения предмет, не взаимността като категория на етично равноправие или идейна хармония, а взаимността на въпроса и отговора, на действителния възглас и действителния отглас; взаимността, която произтича от общия интерес и общото отношение, която обуславя потенциала на духовния обмен между хората. Взаимността, която е условие, за да откриеш себе си, когато я срещнеш, да съблечеш всичките си униформи и парцали и установиш жив контакт с живото същество срещу тебе. Взаимността, чиито координати са искреност, честност и безстрашие. Взаимността, при която мисли се сблъскват с мисли и чувства срещат чувства.

Всичко това чужденецът означи с думата „със“. Защото цялото естествено, нормално общуване между хората става, когато те разговарят един със друг. Докато говоренето на има съвсем външни функции и не предполага никаква духовна взаимност между говорещите. Командирът говори на войниците си, писателят говори на читателя, кондукторът говори на пътниците. Съобщаваш нещо на някого, заповядваш на някого, караш се на някого, оплакваш се на някого и т.н., това е съвсем друго.

Думите са създадени, за да изразяват мислите и чувствата на хората. Сигурно това е била първата крачка към цивилизацията. Бих искал да си представя триумфа на първата разменена и разбрана реч. Но ето че са минали години, когато думите са намерили нова употреба — да скриват мислите и чувствата на хората. Някой би казал, че в това няма нищо чудно, че човек не бива да изразява всичко, което се ражда в нещастната му глава, и че има известни правила кое да се изрази и кое да се скрие; че криенето и изразяването на мислите като че няма никакво отношение с говоренето със или на. Но докато това е тема, блестящо развита от Николо Макиавели, аз искам да говоря за нещо съвсем друго и съжалявам само, че микрофонната техника ми разрешава да се изразявам само по начина на.

Ако се вгледаме в бита на нашия народ, откриваме в цялата му история една поразителна черта на нравствена девственост, което значи открита искреност и простота. Целият ни народен епос е пропит с тази искреност на чувства, мисли и отношения, която днес ни очарова със своята чистота. В тази епоха от Черноризец Храбър до „Българи от старо време“, в народните приказки, песни и легенди ние срещаме герои и хора, които говорят един със друг, което значи, че те са имали онази взаимност, че те са се разбирали, макар и като дядо Либен и хаджи Генчо не винаги да са се съгласявали един с друг. Имало е въпроси и отговори, което пък значи, че не са се страхували да срещат думите си един на друг. Цялата ни класическа литература е богата с действителни диалози, с действително общение на човек с човека. Нека само посочим прозата на Йовков и Елин Пелин. Навред вие ще откриете потоците на простодушна взаимност. Прибавете към всичко това и дълбокото отчуждение и дори презрение на народа към всякакъв вид фанатизъм, защото фанатиците не говорят със хората (те вместо това декларират), и вие може да се гордеете със здравите си корени.

Но ето че днес, като се вглеждам в добре познатата ми картина на нашето съвременно българско общество, в нашите делнични взаимоотношения, като чета нашите български вестници, нова литература или слушам радио, разбирам колко дълбоко прав е бил чужденецът. Като че някаква всемогъща магическа пръчка замахна над страната ни, за да ни накара да говорим един на друг.

Всеки слушател може да направи сравнението сам за себе си. Не искам да говоря само за отношението между интелектуалци или партийни дейци, които са изключително от вида на, най-често еднопосочни излияния, напомнящи шизофренично поведение. Но искам да се спра на нашите делнични разговори, на нашите интимни срещи, за времето на четирите очи, когато ние най-искрено се опитваме ДА СИ КАЖЕМ нещата. Употребих нарочно думата „опитваме“, за да покажа, че сме искрени в намерението си да водим действителен разговор, далеч от всеобщото „Здрасти, как си?“ — „Благодаря, добре съм!“.

Ето че ми е трудно да си спомня открити, откровени словесни срещи, ето че не мога да си спомня взаимното и безпощадно разнищване на разисквания предмет, стигане до известен край, преди някой да е успял да скочи върху собственото си изолирано островче. Паметта ми носи безброй зададени въпроси, които са умрели, без да са предизвикали дори опит за отговор. И в същото време (което е и най-трагичното) към нас манифестираха безброй отговори, без да са задавани въпроси. Последното е особено присъщо на партийния начин на разговаряне. Или ти се отговаря, без да бъдеш питан, или ти се отговаря, без да си попитал.

Опитайте да поведете разговор днес у нас със когото и да е на каквато и да е тема, взаимно да се откриете един на друг с цялата искреност и дълбочина, която предполага човешкото ви достойнство. Вие ще видите, че партньорът ви се бои от предложения контакт, старае се да излезе колкото се може по-бърже от общата атмосфера (ако е създадена такава), да не говорим, че няма никакво желание да открие себе си. При това сте близки, приятели и се познавате отдавна. Взрете се в отношенията на хората около вас и никак не е трудно да откриете, че почти всички разговори се плъзгат по повърхността, че това са по-скоро разговори между високоговорители вместо между хора и че съзнателно не се отива по-дълбоко. Опитайте се например да поискате обяснения за каквото и да е сторено действие. И вие винаги ще получите… оправдания. Забележете, обяснението е станало синоним на оправданието. Постарайте се да разберете какво мисли някой ваш приятел на каква да е тема и вие ще видите как той моментално се свива в черупката си и вместо отговори ви дава декларации. Той престава да разговаря със вас и започва да говори на вас. И затова неведнъж на интересни и жизнени въпроси вие ще чуете празни тенекиени отговори. Прибавете към всичко това, че интересите на една личност към друга личност са изключително повърхностни, че мнозина се интересуват колко пари печелите, как сте се наредили у дома, какви връзки имате, как постигате успехите си или какви са ви отношенията с този или онзи, но почти никой не се интересува какво всъщност сте вие, какъв човек сте, какво ви е. Така че зад измамната картина на най-голямо общение между хората в „социалистическото общество“ ние откриваме действителната картина на жестоко отчуждение. Просто като че никой не е интересен никому, и дори човек не е интересен сам на себе си.

Пак подчертавам, че тези мои наблюдения не се отнасят до отношенията между интелектуалци, които са непоносимо фалшиви и евтини и където пък откриваме причините за трагедията на нашето изкуство. Някога Роден каза, че изкуството зависи от искреността към самия себе си. Доказателствата за противното можете да видите в почти всички произведения, които са сложени на официалната витрина на изкуството. Повърхностно избрани теми, дълбоко неразбрани теми, диалози, които приличат на разменени партийни комюникета, поезия от празни, безсмислени фрази, картини, изразяващи декларирани мисли и чувства, в най-добрия случай сполучливо външно описание на външни събития. И ако приемем диалектическата теза, че изкуството отразява живота, виждаме, че тя наистина е потвърдена.

Но нека се върнем на основното. Защо се стигна дотам, че ние не желаем да разговаряме като хора, че ние престанахме да говорим един със друг, че ние престанахме да се интересуваме един от друг? Защо ние наистина се страхуваме да открием себе си? Защо се страхуваме да приемем откриването на другите? Защо се страхуваме да навлезем в каквито и да е дълбочини на човешки проблеми, а предпочитаме да шляпаме в локвата на най-повърхностните отношения? Значи ли това, че ние престанахме да мислим като умни хора? Значи ли това, че ние нямаме какво да си кажем? И че всъщност разиграваме криеницата, за да потулим неспособността си за действителни взаимоотношения?

Без съмнение причината е животът, който живеем. Защото зад всички тия псевдоотношения ние виждаме себе си, претърпели в последните 25 години чудовищно развитие назад. Днес ние, българите, може определено да се каже, сме далече по-инстинктивни, отколкото разумни. Всички наши действия и състояния са обезобразени от примитивизма на подозрението и страха. И ако се вгледаме още веднъж в действията около и в нас самите, с последните си остатъци на безпощадна искреност, ние ще признаем, че всичките ни действия са направлявани в по-голяма или по-малка степен от страха. Страната се управлява със страх, литературата се пише със страх, в предприятията се работи със страх, отивате на събрание със страх, срещате се с приятели със страх, любите се със страх. Всичко живо у нас съобразява, безкрайно съобразява, от страх да не му се случи нещо.

Дори разговорите и дискусиите на сериозни теми винаги се отплесват в примитивни социологично — политически посоки, при което контактът пак изчезва, за да се стигне до декларацията. Особено характерни са отношенията между отделната личност и партията. Партията говори винаги с декларации и изисква декларации. Действителният контакт между партия и хора е абсурден.

Но ако причините за страха да откриеш себе си са ясни, то последствията предизвикват много въпроси. Нежеланието да откриеш себе си не е ли нежелание да се търси истината? Не свикнахме ли ние с удобството да живеем, без да знаем истините за себе си и за другите, приемайки и отправяйки формални декларации? Не се ли стига до своеобразна промяна на естеството ни на мислещи същества, на чувствуващи същества? Не се ли корумпира творческият процес на размишлението от празните фрази, които си разменяме и заимствуваме с удоволствие? Не ни ли тласка всичко това към безкрайно и невъзвратимо отчуждение? И последният въпрос — дали въобще може да се живее така? И докога?

Или може би някой би ми казал, че всичко това, цялото прекъсване на действителните контакти, е в своята същност ЛОГИЧНА САМОЗАЩИТА? Че скривайки себе си, всеки по същество СПАСЯВА себе си, като запазва своята човешка същност недосегаема до времето, когато животът ще му позволи да се открие. Дано да е така. Но аз си спомням един разговор с мой приятел преди около три години в София. Аз казах:

„Кога ще дойде това време, да заговорим като хора!“

А той скептично усмихнат ми отговори:

„А когато дойде, ще можем ли?“
Аватар
vl
Писач без спирка
Писач без спирка
 
Мнения: 1917
Регистриран на: 8 Октомври 2007, 00:00:00
Благодарил: 448 пъти
Благодарено: 187 пъти

Re: Смъртта на Георги Марков – сепсис, а не чадър и сачма

Мнениеот vl » 29 Октомври 2018, 11:22:07

Георги Марков
Авторитет и авторитарност на ръководителя

Всеки, който през последните три десетилетия е отделял внимание на съвременната българска литература или пък на средствата за масова информация, е забелязал тяхното странно, пренебрежително отношение към един от главните герои на тамошната действителност — висшия ръководител. В продължение на толкова години няма дори един сериозен документален или художествен опит да се разкаже как живее и как работи, известен голям български ръководител.

Ежедневието, проблемите и житейските превратности на онези, които мистериозно заемат местата на всяка тържествена или почетна официална трибуна, които махат за поздрав на минаващите отдолу под краката им простосмъртни човешки тълпи, чиито портрети са част от украшенията на всеки голям празник и чиято дума решава съдбите на много хора, са по-малко познати на широката българска публика, отколкото например живота на божествените обитатели на древния Олимп. Образът на българския ръководител от по-значителна величина беше и продължава да е свещено табу за журналисти, писатели, художници. Това е територия, в която на обикновените любопитни очи не се разрешава да проникнат другояче освен чрез официалната галерия за доста уеднаквени бюстове и портрети. Човек може да се чуди на това явление, знаейки огромната чувствителност на тези ръководители към себеизтъкване, към ограждане с популярност, към култоподобен авторитет. Естественият въпрос е: на какво се дължи този неочакван и нелогичен свян у хора, които наистина копнеят да направят собствените си черти и житейски пътища достояние на народните маси, да оставят някакви трайни спомени-легенди в народното съзнание? Дали тази неприсъща скромност е проява на специална висша етика, или пък просто е израз на страх от конкретизирането на чертите, от разкриването на индивидуалните характери, които биха могли да се окажат контрастно различни от типизираните бюстове? Кой всъщност е този съвременен български ръководител? Какво представлява като човек? Какви са неговите слабости, неговите недостатъци? Как прекарва свободното си време? Какви са житейските му предпочитания? Кои са възловите моменти в биографията му? Какъв е характерът на неговия начин на ръководене? И т.н.

Не само че няма отговори на тези въпроси, но българските средства за масова информация и художествена литература май никога не са ги и задавали. И нещо повече: имитирайки във всяко отношение поведението на по-големите, средните ръководители също се стараят да обградят себе си с това непроходимо разстояние и надписа „За външни лица — забранено“.

Не смятам, че бих казал нещо оригинално, ако отбележа, че при съществуващата структура на обществения живот в България (както и в другите страни от същия тип) личността на ръководителя — държавен или партиен — има извънредно голямо значение. Обикновено в неговите ръце е съсредоточена голяма власт и от него зависи не само специфичната дейност, която той ръководи, но и в значителна степен — животът на неговите подчинени и техните семейства. Естествено днешният ръководител не може да се изявява вън от определената му партийна територия, ала в замяна на това вътре в нея той е извънредно властен. Въпреки декларираните опити за колективизиране на ръководството, за споделяне на отговорностите и по този начин за някаква партийна демократизация (уж като предпазна мярка срещу злоупотребите на култа към личността) особата на отделния ръководител все още заема централно място, в много случаи той е главният герой на дадена обществена инициатива, а понякога дори единственият. Много предложения, решения, действия и всевъзможни мероприятия се отъждествяват с името на определен ръководител. Както и много провали, неуспехи или бездействия също се свързват с този, който е ръководил (макар че тенденцията при такива неприятни моменти е отговорността да се прехвърля винаги на тези надолу).

Един буржоазен ръководител в демократична страна е значително ограничен в действията си поради зоркото внимание на опозицията, поради страх от вестникарски скандал, от всяка гласност, която би довела до промяна в резултата на следващите (и неизбежни) избори, до загуба на мястото му завинаги. В България и подобните й страни такъв демократичен критик на обществения ръководител не съществува, както не съществува и реално отчитане на резултатите от неговата дейност. Дотогава, докато този ръководител спазва линията на партията, определена от разпорежданията на по-висшестоящите, и умело поддържа установеното равновесие вътре в партийната система, той не е изправен пред никаква опасност — дори ако делата му имат извънредно лоши резултати. Отъждествяването на всяка ръководна дейност с текущата линия на партията е гаранция за сигурността и обезпечеността на всеки отделен ръководител. Дори когато в интерес на промяната на партийната линия, в интерес на опити да се възстанови загубеното обществено доверие даден ръководител трябва да бъде пожертвуван (наказан, сменен или понижен), дори когато той изобщо не е виновен (но приеме да носи вината) — верността му към партията в края на краищата го облагодетелствува. Това твърде често става със средния обществен ръководител, който е посредникът между висшето ръководство и масата. Той е функционерът, поставен в най-неизгодно положение, защото много пъти се озовава в положение да бъде между чука и наковалнята. Ако приемем, че висшето ръководство и масата са в постоянен конфликт поради тоталитарния характер на системата, че на безцеремонния и насилствен натиск отгоре съответствува като напълно логична реакция силен контранатиск отдолу, средният ръководител е този, върху когото се стоварват и двете сили. По принцип всички решения на върха с времето са обречени на по-голям или по-малък провал. И единственият начин висшето ръководство или изобщо партията да се измъкне от своята действителна отговорност (за да може да продължи конфликтът), е да хвърли вината върху средния ръководител и да го пожертвува, за да се получи известно облекчаване на натиска отдолу… до следващия провал на следващия среден ръководител. Последният обикновено разполага с два пътя: първия — да приеме приписваната му вина (въпреки съзнанието, че изобщо не е виновен), да си направи самокритика, да се покае за грешки, които не е направил, и да декларира, че тези над него (истинските виновници) са напълно чисти. При това той запазва благоволението на началниците си от върха, бива преместен на подходяща длъжност и може би не след дълго време отново повишен. Другият път е да се опълчи срещу тях, да посочи (ако има кому) тяхната отговорност и да извади на бял свят действителната причина за провала, която, както казах, принципно е в самата същност на тоталитарния режим. Такова неблагоразумно поведение завършва с пълно служебно и материално фиаско за нещастния среден ръководител. Той изхвръква завинаги и отвсякъде, без перспектива дори да изкарва насъщния си. Отмъщението на висшето ръководство към онези, които отказват да станат негови изкупителни жертви, е безмилостно. Нормално средните ръководители предпочитат първия път и само малцина дръзват да тръгнат по втория.

Диренето на средния ръководител или т.н. „издигане на кадрите“ се прави не толкова с оглед дали даден човек може да свърши определена работа, а дали той е подходящ да бъде възможна изкупителна жертва, т.е. дали той ще приеме драговолно правилата на играта, наложени отгоре. Всичко това води до избиране и създаване на напълно зависим тип на среден или средно-висш ръководител със стандартно установен нравствен облик. Нека приведа един класически пример. При избирането на функционер, който да поеме отговорен началнически пост, висшестоящият другар задал на един от кандидатите следния въпрос: „Ако имате вакантно място за работа и се явят двама кандидати, единият от които е блестящ, способен човек, а другият със съвсем посредствени, бих казал, «най-скромни» възможности, кого бихте назначили?“

„Естествено способния, блестящия!“ — отвърнал кандидатът.

„Абсолютно погрешно — отвърнал висшият началник. — Правилното решение е да назначите посредствения. Посредствениците (особено когато сами знаят това) са най-добрите служители. Те никога не ще отидат против вас, защото знаят, че без вас са заникъде!“

Това е забележителен, истински диалог, който характеризира вътрешнослужебните отношения във всяка тоталитарна или тоталитаризирана система.

Оттук човек може да си обясни на пръв поглед необясними назначения, защото те не са случайни, не са резултат на елементарно „надцакване“ с козове, не са изолирано хрумване, а цяла добре обмислена и напълно обоснована линия. Да вземем един много популярен пример — директорството на Народния театър в София през последните двайсет години. Всички лица, които са заемали този пост, независимо колко свързани са били с театъра, представляваха хора, които никога в нищо не бяха изразили самостоятелно творческо отношение към проблемите на театъра, никога нямаха свое разбиране за театъра, а твърде често бяха и театрално доста неграмотни. Нито един от тях никога не се опита да поведе театъра в каква да е посока, а всичко се свеждаше до дребно администриране и буквално следване на нарежданията отгоре. Един блестящ или най-малко способен директор на театъра би дошъл със свои собствени концепции за работата на театъра, вероятно би се опитал да революционизира театъра, да го поведе по определен път и да отъждестви всичко ново със себе си. Нито един от директорите на Народния театър — от Филип Филипов до Дико Фучеджиев, не направи нищо от този род.

Или да вземем за пример странната универсалност както на средните, така и на висшите български ръководители, която, най-меко казано, е също израз на посредственост. Нещата тук са и смешни, и тъжни. Смешни заради своята абсурдност, а тъжни заради своята цена, заради огромните материални и морални загуби. Неведнъж сме били свидетели, когато партиен ръководител, чието музикално образование се е изчерпало с върбовата свирка, дръзва да изказва компетентни мнения върху сложни музикални композиции. Колко пъти ръководител, който преди много години е участвувал в читалищна оценка, се смята за висококвалифициран да преценява националната драматургия. Светът би могъл само да се смее на онези (не само български) ръководители, които с еднаква компетентност ръководят износа на домати, последните прояви на балетното изкуство, пазарната икономика и проблемите на астрономията.

И затова не случайно една от главните теми на днешния живот в България е тази за компетентността на ръководителя. Оказва се, че заради своите интереси системата подхранва често пъти умишлена некомпетентност. Може би защото (покрай другото) тази некомпетентност предизвиква такива големи проблеми за засегнатите хора, че на тях не им остава време да вдигнат глави и погледнат по-нагоре. Компетентността е един от основните показатели, чрез които се утвърждава или разрушава авторитетът на даден ръководител. Другият основен показател е чисто човешкият, нравственият. Но и двата показателя в тоталитарната система се съчетават така, че да не доведат до създаването на безспорен и категоричен авторитет. Дори когато се изгражда авторитет (на какъв да е ранг ръководител), върху него умишлено се поставя някаква сянка. Човек може да се съгласи с Марксовото сравнение, че ръководителят е нещо като диригент на оркестър и че не е необходимо да може да свири на всички инструменти. Но работата е в това, че той трябва да бъде абсолютно музикален и да владее оркестъра си. А в нашите случаи често пъти този диригент (ръководител) не знае дори да чете партитурата си и просто маха с палката пред оркестъра, който пък свири вечно повтаряща се симфо-какофония.

И ако авторитетът на ръководителя обикновено подлежи на съмнение, несъмнено остава неговото заменяне с авторитарност. Обобщено — когато няма авторитет, има авторитарност. Това, че ръководителят не може да вдъхне уважение чрез своите качества на ЛИДЕР, чрез своята компетентност, бива компенсирано, типично по комунистически, с авторитарно налагане. Би могло да се каже, че властта в комунистическия свят има подобна мощна корумпираща сила, каквато имат парите в капиталистическия свят. Но въздействието на властта в тоталитарния строй е далече по-всеобемащо, по-силно и по-дълбоко от въздействието на парите. Ръководителят, за който говорим, е орган на тази власт. И затова и в количествено, и в качествено отношение комунистическият свят се характеризира не с парични злоупотреби, а преди всичко със злоупотреби с власт. Не ще се спирам на неща, които всеки българин познава много добре. Искам само да подчертая, че колкото по-малък е бил авторитетът на даден ръководител, толкова по-голяма е била неговата авторитарност. Част (и то съществена) от това тъжно положение на нещата е създаденото разстояние между ръководител и ръководен, което е напълно чуждо на демократичните български традиции. Тази студена недостъпност на висшето ръководство, тази добре поддържана дистанция между всякакъв ръководител и подчинените му, тази унизителна страхопочтителност, тази изисквана и налагана сервилност, този деспотичен маниер да смяташ подчинените си за нещо като твои крепостници, това много парвенюшко подчертаване на обществената разлика — всички тия феодални отношения дойдоха в България от Русия, съответно от Съветския съюз, където по традиция май не се е правила разлика между авторитет и авторитарност.

Липсата на време не ми позволява да се спра сега на т.нар. колективно ръководене като доста прозрачна маска на авторитарността. Но бих могъл да кажа, че горе-долу допитването до колектива за много ръководители не е нещо различно от заявлението на хаджи Генчо пред дядо Либен, че трябвало да се „допита“ до жена си.

При авторитарните ръководители „колективното решение“ няма друга функция, освен да послужи за измиване на ръцете, или според един цитат от българския печат: „Решението е мое, а отговорността е на колектива.“
Аватар
vl
Писач без спирка
Писач без спирка
 
Мнения: 1917
Регистриран на: 8 Октомври 2007, 00:00:00
Благодарил: 448 пъти
Благодарено: 187 пъти

ПредишнаСледваща

Назад към Политика

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 5 госта

  • Advertisement