от vl » 8 Юни 2019, 01:44:10
7 юни 1946 г. – В ход е ПОРЕДНИЯТ епизод от пъкления план срещу България.
През нощта са арестувани и тайно избити стотици БЪЛГАРИ... Сред тях са Георги Настев, Страхил Развигоров, Владо Куртев, Йосиф Марков, Коста Ризов, Гошо Атанасов, Михаил Карайорданов, Евтим Орлето, Атанас Пашков и др. В сражение при опита за арест загива майор Кирил Дрангов, син на славния Борис Дрангов.
Какво и ЗАЩО се случва?
Страната ни е победена и още по-страшно поразена е от болестта на комунизма. Удобно време да се изпълни един план на Коминтерна за за разпарчетосване на България. По указания на СССР тази организация е изобретила нови нации на българската земя – македонска, тракийска, добруджанска, помашка... За да се откъсне българска територия и се даде на Югославия, българите от пиринския край трябва да се превърнат в ... „македонци“. Единствената налична имунна система способна да се противопостави на този следващ унищожителен вирус е ВМРО. Затова Белград настоява и Москва дава нареждане на слугите си, управляващи в София, тази организация да бъде разгромена. И както винаги правят, ударът е осъществен по тъмно.
Следващите редове са извадка от спомени на Анка Хекимова, споделени пред Ефим УШЕВ, публикувани на 17 октомври 2016 г. в „Златоградски вестник“.
Един от преките участници в акцията по изтреблението на българите от ВМРО – Тома Трайков, неведнъж треперейки разказва пред баба Анка в края на живота си, че често сънува и се стряска от онези събития и вече си мисли, че идва възмездието за неговите деяния. Трайков по време на въпросните събития преследвачите наричали „другарят инспектор”, е близък на баба Анка. Той е вуйчо на майка ѝ Славка и тя се грижи за него в края на живота му... Заедно с него в това пъклено дело участник е и брат му Иван Трайков.
Някогашният убиец ѝ разказва как са преследвали хората по софийските квартири с многобройни въоръжени милиционери и войници и след това ги товарят на камиони, за да ги изпратят неизвестно къде – неизвестно дори за тях, „обикновените” извършители на гонението.
„Къде карат хората, които залавяхме, знаеше само шефът”, казва Трайков. А „шефът”, натовареният с преследването, залавянето и изтребването, е Лев Главинчев, родом от Охрид, тогава висш функционер на БКП и милицията, на чието пряко подчинение били всички. Много от търсените българи се самоубили или били убити по време на нощната акция, а съпругите и децата им са изселени, интернирани или просто изхвърлени от домовете им. Натоварвайки арестуваните по камионите, заповедта била през целия път да не се спира никъде, за никакви човешки нужди, дори и за жените, спомня си баба Анка разказът на Трайков, - просто като животни, водени на заколение, неизвестно къде. И никога не се връщат и за тях никой нищо не знае…
Тогавашният началник на контраразузнаването Стефан Богданов по-късно разказва в спомените си, че лично министърът на вътрешните работи Антон Югов им предава указанията на Георги Димитров да се ликвидират безшумно и без съд „групата македонски терористи”. Които обаче нямат нито един извършен терористичен акт срещу новата отечественофронтовска власт. Знае се и това, че с одобрението на Москва част от арестуваните са били предадени от правителството на България на титовите палачи в Скопие, или откарани в съветски лагери, други са били зверски избити, съсечени или изгорени живи от органите на българската Държавна сигурност...
За семействата им и за всички нас днес е ясно, че причината за тази жестокост е тяхната последователна убеденост в българския произход на населението в Македония, защитата на българщината в Пиринския край и дългогодишната им предана работа за обединение на родината. Опитите да се намерят свидетелства за предрешената им съдба не се увенчават с успех. Трябвало е тези хора просто да са „безследно изчезнали”, сякаш никога не са живели. И в хрониките на днешната българска история техният казус да не съществува.
Ето думите на Борис Бунев, брат на македонската героиня от Тетово Мара Бунева, застреляла сръбският палач на българите Велимир Прелич на централния мост в Скопие: „Една нощ, някъде през 1948 г., в Секретния лагер дошъл с главорезите си Лев Главинчев. Събрал т. нар. „македонци” и почнал да ги разпитва дали имат някакви здравословни проблеми. Трима се осмелили да кажат, че имат някакви болежки. Сред тях бил и баща ми – оплакал се, че е прекарал инфаркт. Отделили тримата и ги извели нанякъде. Не след дълго другите затворници започнали да чуват от подземията тъпи удари от метални пръти и човешки викове. След няколко дни приятели на баща ми видели един затворник с неговите обувки и вече нямали съмнение, каква била съдбата му. Някои казвали, че неговия труп и на другите двама са изхвърлени с чували в Марица...” В друг случай, едва през 1991 г. синът научава официално годината и мястото на трагичната смърт на баща си. Получава документ, че Страхил Развигоров е умрял през 1948 г. в „Секретен лагер” в Пазарджик.
Това е едва една малка част от спомените за трагичния край на членовете на ВМРО, арестувани през юни 1946-а. В касапницата на комунистическия режим не е пощаден дори спасителят на българските евреи Владо Куртев, обявен посмъртно от Израел за „Праведник на народите по света”. Лев Главинчев удушил с ръцете си софийския адвокат Манчо Димитров – в камиона, с който го откарват заедно с други арестувани към Дирекция на Народната милиция на пл. „Лъвов мост”. В дома на Атанас Пашков, друг безследно изчезнал деец на ВМРО, се настанява неговият екзекутор – „другарят инспектор” Тома Трайков, който живее там чак до смъртта си.
В свое писмо до близките на загиналите големият БЪЛГАРИН и последен истински войвода на ВМРО Иван Михайлов пише - „Българщината здраво ще крачи във вековете, опрена върху духа на тия, които беха като Левски, Даме, Матов (Христо), Тодор (Александров). Не ни липсват примери за следване. Участниците в македонското движение, загинали на 7 юни 1946 г. от комунистическата власт по най-жесток начин, заслужават национална почит. Особено като се знае от коя гнила страна е дошъл удара върху тех”.
Но днес и за това ПОРЕДНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ малко се говори и пише...
УНИЩОЖЕНИТЕ тогава си остават без гробове, без места за почит, преклонение и памет... За да се остави място на ТЪМНОТО и АНТИБЪЛГАРСКОТО в историята ни...
Въпросите са НЕУДОБНИ, но неизбежни:
- Защо в София през соца имаше улица „Лев Главинчев“ - водач на убийците?
- Как тогава и СЕГА почитаме загиналите заради БЪЛГАРЩИНА мъченици?
- Как днешните „наследници“ на онова ВМРО отбелязват това тъжно събитие?
- Да сте чули извинение от сегашните наследници на комунистическата партия?
- Защо Иван Михайлов пише за БЪЛГАРЩИНАТА, а тук после и ДОСЕГА го „помакедончиха“ и прекръстиха на ... Ванче?